На скоро се засякохме с една приятелка, която не живее в България и ни останаха няколко минути да разменим няколко думи. Разбира се нямаше как да не споделя за новия вид на „Извратеност for Dummies“ и тук тя направи интересна забележка – дали в нашето общество, което се води консервативно, не съм обект на нападки за откритата изява на сексуалност, която стои в страни от общоприетата.
Както установих преди известно време – явно имам късмет или упорство да съм се обградил в този живот с хора, които ако не разбират, то поне не съдят човек само по това какво обича да прави в спалнята си. Както на живо, така и в социалните мрежи. Но все пак е факт, че обществото има лошия навик да сочи с пръст и да съди хората не по това какви са, а по маловажни детайли като това с кого си лягат или какво правят зад затворените врати на спалнята си.
Но дали наистина е така? Дали настина говорим за морал, бил той и дребнав … или говорим за един псевдоморал?
Забелязал съм нещо странно в по-шумните части на нашето общество. Ако мога да перифразирам свещената книга, която повечето от тях следват (или поне твърдят) – виждат треската в чуждото око, без да съзират гредата в своето.
Има някакъв двоен стандарт. Силно изкривен – всичко което правят другите и не спада към морала ми е лошо, всичко което правя аз и не спада към морала на другите – не е тяхна работа.
Всеки има свободата да съди, да твърди че е обиден от нещо и някого, но без да съзира проблемите в самият себе си. Защото е или твърде трудно или твърде … неприятно да поставиш самият себе си под същия шаблон за правилно и грешно под който слагаш другите.
Пушенето е вредно … нищо че аз пуша по две кутии на ден.
Или чалгата е отвратителна музика … нищо че си пускам мазни кючеци след втората ракия.
По някаква незнайна причина, обществото ни – онази имагинерна единица, съвкупност от всички нас, е лицемерно. Псевдоморално. Обича да съди всички онези, които не се съобразяват с наложените от него стандарти, без да се усеща, че самото то не ги спазва като такива.
И това двуличие се простира във всичко. В културата, в образованието, в секса … връзките, общуването …
Всеки един нюанс на социално взаимодействие е свързан с изграждането на неистинна картина – както за обществото, към което се опитваме да „принадлежим“, така и на самото общество „картина на общото“.
Официално сме против наркотиците. Но за това пък в къщи поглъщаме огромни количества алкохол и пушим тютюн. Нищо, че и двете са много по вредни от тревата. Която е заклеймена, като нещо лошо и гадно.
Или порното. Но това е тема по-която вече съм писал.
Обществото твърди че сме правослвани, но една гигантска част не може да цитира Библията извън 2-3 общоизвестни пасажа … и заставайки зад това твърдение осъжда всичко.
Лесно е да проповядваш морал, без самият ти да го спазваш. Лесно е да настояваш за спазването на някакви правила, без те да ти пречат на теб самият. Независимо дали става дума за начин на живот, култура, интимност, онази имагинерна единица наречена общество е там за да те оценява, да те мъмри да и се възмущава от теб, докато зад затворените врати на собствените си съзнание тайно искат да имат смелостта да се опълчат на всички тези правила, които сами налагат и да бъдат много по себе си … много по-свободни и разкрепостени …
Но затворени зад собствените си „морални“ ограничения, могат само да седят, да наблюдават и да надават вой, когато има други псевдоморалисти, които да ги слушат … или да цъкат с език неодобрително, когато нямат възможността за изява …
Не би ли трябвало ако налагаме някакви правила, то те да важат за всички?
Независимо дали говорим за закон или за общ морален кодекс … а когато говорим за морал, не би ли трябвало той да се гради на правила, чиято цел да е да не пречим на другите?
Коя е онази част от нас, която ни кара да съдим? Която ни кара да се чувстваме обидени, ако някой не се съобразява с „общоприетите морални ценности“? И защо да са общоприети, ако не всички ги приемат?
Ваш,
Lucifer
Снимка: SeRvE_it_UP!
Вашият коментар