Винаги съм се гордял с това, че се владея достатъчно. Че успявам да осмисля действията, усещанията си, а в повечето случай, дори и чувствата си … успявам, защото не спирам да го правя … обмислям всеки импулс преди да му се отдам. За това и твърдя, че съм скучен. Повечето от бившите ми могат да го потвърдят (и за преосмислянето и контрола над първичните емоции, така и за това че съм скучен), някои дори са се опитвали да изкарат първичното в мен …
Това обаче изисква енергия … изисква ментално съсредоточаване, което ме изтощава … изтощава възможностите ми да мисля, да осмислям и най-вече да продължавам да се държа под контрол. Винаги съм твърдял, че най-добре работя под напрежение и натиск. Това е така, защото успявам да се фокусирам и да взема решеняита си …
Какво става обаче, когато, като сега, просто не са ми останали сили за тази гигантска мисловна физ зарядка?
Какво става, когато сам нямам сили да се сдържам?
Ярост …
Винаги тя ми е помагала … подпалвал съм цялото си съзнание със пламенната и изгаряща ярост. Не към нещо или към някого, не към света или противниците и враговете ми, не дори към самият себе си. Просто безпосочна ярост, насочена на всякъде и на никъде … нещо като последен двигател енергия за умореното ми съзнание … винаги бушуваща … винаги искаща още … Огъня в мен …
Но какво ли лежи отвъд нея?
О … какво лежи отвъд нея …
Друга ярост … не изпепеляваща … не изгаряща … не клокочеща и беснееща … не …
Друга ярост …
Спокойна и целеустрмена ярост … тиха … клокочеща … шепнеща, вместо да е крещяща … не насочена към някого или към нещо … просто стояща там и захранваща остатъците от всичката мисъл и рационалност, която се крие в моето съзнание … Ярост, която не допуска да се отпусна … да спря … да се откажа …
Тънък шепот сред кресчендото на надеждите, мечтите, страховете и съжаленяита ми, който нашепва едно единствено нещо … отново и отново … без спир, като една непрекъсната мантра …
На пред и на горе! На пред и на горе! Напрединагоре! Напрединагоре, мизернико! Не поглеждай на зад. Не спирай! Не съжалявай! Напред и на горе.
Защото наистина, единственият път, който всеки от нас може да поеме е само на пред и на горе! Няма място за откъз … няма място за съжаления или съмнения … Всеки от нас има своите стени и прегради … своите пречки … но без целта от пред, нямаме нищо.
Всеки един от нас е изправен пред хиляди избори … но най-пагубният, който много от нас правят е да се откажат и да се понесат по течението, защото то им дава сигурност. Да се поддадат на страха от неизвестното, който изяжда всеки от нас и ни кара да зарежем мечтите и надеждите си … Обвинявайте, когото искате, но най-често сами сме си виновни за това, че не сме постигнали всичко, което сме могли от този живот … и аз специално нямам намерение това да е последното ми съжаление …
Да се страхуваш …
Да съжаляваш за стореното …
Да искаш …
Да мечтаеш …
Всичко това е безценно … всичко това ни прави това което сме … но не може и не бива да ни спира да постигнем, това което искаме … всяко едно от тези … усещания може да е нашата спирачка … но трябва да е нашата искра … нашето желание да ги постигне …
Да надмогнеш страха …
Да продължиш въпреки съжалението … или заради него …
Да искаш … и да мечтаеш … докато се опитваш да изпълниш мечтите и исканяита си …
Не бива страха да спира стъпките ти напред … или съжалението да те кара да се отказваш … не бива да заместваш действията си с искания и мечти …
И точно този шепот на тази тиха и спокойна … целеустремена ярост е това което ми показва пътя … не ме оставя, дори когато всичко друго се е изчерпило …
Мога само да се надявам, че и вие си имате по едно такова … гласче … само се надявам да е по … конструктивно от мяота спокойна ярост …
И само на пред и на горе!
Защото … наистина няма друга посока …
Ваш,
Lucifer
Човек трябва да се научи и да се отпуска. Не може все да си под контрол…
Е аз трябва … иначе не мога!
Бъди себе си. А ако неможеш, не искаш или не трябва пак бъди себе си. В противен случай рискуваш да се превърнеш в нещо което непознавайки го може да те убие.