Днес докато си пиехме кафето със сестра ми, която ми беше на гости, се повдигна много интересна тема – някъде била чела, че родителите подсъзнателно се страхували от това децата им да не ги задминат. Дали наистина е така, не мога да кажа, защото за моя радост, единствения ми надежден пример сме аз и сестра ми и нашите родители, като експериментална група.
Ние сме продължението на нашите родители. Ние сме техни деца, не само като генетичен фонд, но и като култура и поведение. Въпреки, че всеки един от нас е индивидуална личност и до сега не са установили, че генетиката може да пренася поведенчески черти, то ние все пак сме дело на родителите си. Техни произведения в някаква степен.
Аз лично се усещам по някога, че звуча като баща ми. Имам някои от характеристиките му, не само като характер, но и съм придобил черти от поведението му, маниери на държание и говорене, но все пак аз не съм той. Аз съм отделно същество, което макар да има сходства с него не е той. Ние сме различни. По малки или големи признаци, ние се различаваме достатъчно за да няма място за сравнение.
Ние децата сме продължението на нашите родители. Генетично и социално. И е много важно да ги надминем.
Не ме разбирайте погрешно – всеки от нас трябва да се стреми да надмине родителите си, точно за да им покаже, че са се справили добре.
Аз имам късмет родителите ми, въпреки всичко, да са ме научили да се справям сам. Винаги съм знаел, че са зад мен, но винаги са поставяло под съмнение възможностите ми и са ме предизвиквали. Дали нарочно, дали просто аз съм излязъл отвратително животно, но всеки път когато са изказвали някакво съмнение спрямо възможностите ми, аз съм се заинатявал да ги оборя и да им покажа колко грешат.
Мога да се радвам само, че родителите ми не са били от амбициозния тип – онези дето записват децата си на 15 различни школи , 3 различни бойни изкуства и поне 2 музикални инструмента. За моя радост родителите ми бяха твърде заети да работят за да имат възможност да ми помагат да си пиша уроците или да ме изпитват. Но винаги са заставали зад мен, когато съм имал някаква идея или желание.
Винаги, но с условие – да оцелея семейния съвет на съмнението. Ако се откажа от нещо, което искам, когато започнат да излагат съмненията си за желанието и възможностите ми, значи не го желая достатъчно и няма смисъл да се влагат усилия.
Това винаги ми е било полезно. Винаги съм знаел, че зад мен има хора, но те са там, ако съм готов да дам всичко от себе си. И че по принцип е най-добре да си стегна мързеливия лигав задник и да си свърша работата сам, вместо да разчитам на другите.
За това и не вярвам, че родителите наистина ги е страх да не бъдат задминати, дори напротив – повечето родители би трябвало да са горди, ако децата им ги изпреварят.
Все пак, ние децата сме тяхното наследство. Ние сме това, което ще остане след тях и ние ще оставим наши деца, които ще бъдат и наше и наследство на родителите ни. Защото въпреки, че сме различни от тях, ние носим част от тях в себе си и час от нас ще отиде в децата ни … които ще предадат част от тази част на своите деца и така на татък.
Ние сме продължението … и е естествено да изпреварим родителите си в един или друг момент. Поколенията се сменят, социалните норми и привички се променят и ние сме много по-адаптивни, както нашите продължения ще оцеляват и ще се адаптират към свят и общество, към които ние не бихме били пригодни …
Дори технологията се сменя … не знам за вас, но моите родители трудно биха могли да се справят с това с което аз се занимавам … както разбира се аз не разбирам нищо от стругуване например. Може би, ако седна да обясня на баща ми, той ще има някакви качества, но никога няма да ме настигне, просто защото неговата база е различна, както той не би могъл да ме научи да боравя със струга като него, просто защото аз нямам неговата основа.
И макар мерилото за успех да не е винаги професионалното развитие, само това, че аз успявам да се справям с общество, което се променя с темповете с което се променя модерното общество, означава, че съм ги изпреварил … както моите деца ще ме изпреварят, когато аз вече не мога да се справям с обществото такова каквото е …
Ние сме продълженията … както нашите деца ще са нашите продължения …
Ваш,
Lucifer
Снимка: LeonidasGR
Пост 49 от поне 100
Вашият коментар