Днес ми се случи, нещо, което не ми се е случвало от много дълго време – почти си отнесох боя, без да съм провокирал с нищо опонента си. Сериозно.
Ето и самата случка – вървя си аз по тротоара на бул. България от Била към центъра, когато покрай мен минава някакъв на колело. Погледнах го и той ме погледна, срещнахме погледи. Разминахме се, но и двамата се гледахме през това време. Честно си признавам, че не съм целял нищо друго, и не съм показал друга емоция от разсеяно любопитство. Все пак … защо ме гледа тоя? Да не би да се познаваме от някъде … я да се опитам да си спомня … След десетина крачки нещо ми прищрака и се обърнах да го погледна, за да съм сигурен, че не го познавам. Той също ме гледаше. Вдигнах рамене и си продължих по пътя …
Двадесетина крачки по-късно параноята в мен се обади и отново погледнах през рамо, само за да проверя дали той ме гледа. Не само, че ме гледаше, но и беше спрял на 100-тина метра от мен и ме наблюдаваше. Отново свих рамене, но нещо в мен продължи да ме гложди, за това спрях слушалките и преместих телефона от ръцете си в торбата, която държах. Никога не пречи да си сигурен. Обикновено това е момента, когато освобождавам предпазителите на ножовете си или ги местя от джоба в ръкава … и с право – няколко секунди по-късно чух звук от колело и някой да подвиква зад мен:
„Ей! Нещо проблем ли имаш? Нещо да имаш да ми казваш? Да искаш нещо? Спри да не те гоня ве!“
Спрях и се обърнах.
В моменти, като този предполагам, че съм голям цирк за гледане. Толкова съм зает да преценявам ситуацията, че не ми остават възможности да говоря. Обикновено изправен пред конфронтация, една част от мен оглежда противника, преценява го, набелязва слаби точки, поведение, държание … изобщо всичко, което ще мога да използвам. Друга част от мен оглежда околността, хората покрай нас, обстановката, всички възможни пътища за отстъпление и нападение. За това и ми е трудно да говоря. Някои хора го приемат за страх. Може и да е страх – винаги гледам да избягвам конфронтация когато мога. За това и отговора ми беше:
„Не … просто мислех, че се познаваме.“ – докато прибирах слушалките, с възможно най-голямо спокойствие, в джоба си и чудих дали телефона ми ще е на по сигурно място в задния ми джоб или в торбата.
„Щото, нещо 10 пъти се обърна да ме погледнеш … мислиш ли, че се познаваме, а? Ко си седнал да гледаш хората като някой селянин дошъл тука … “ – точно в този момент забелязах палката и това как я подхвърля, готов да я разпъне и да замахне. – „Мислиш ли, че ще познавам някой с грозна мутра, като твоята …“
Избрах точно този момент да се обърна и да си продължа по пътя, полагайки всички усилия да не се обърна. Избягвам конфронтациите … дори аз не съм толкова глупав да скоча с едни слушалки срещу човек с палка.
Интересното е че очаквах удара в гръб …
Исках го …
Надявах се да ме нападне в гръб …
Защото тогава нямаше да се налага да мисля …
Знам, че ако се наложи мога да се защитя. Не съм физически силен, не съм и бърз, но съм упорит и имам достатъчно висок праг на болка.
Нещо вътре в мен крещеше в главата ми …
„Нека … Нека дойде … Нападни ме! Нападни ме, за да ти еба майката … нападни ме за да спра да съм рационален и да ти счупя главата от бой … нападни ме, за да имам извинение …“
Наречете го страх, много хора го наричат страх, но просто не съм човек, който да започне битката … но съм някой, който може да я завърши. Да, страх ме е от болката … и я очаквам … да, може би това ме спира в такива ситуации да не се изправя срещу противника си, но това няма да ме спре, ако остана без друг избор.
Макар, че предпочитам да не мисля за това, като за страх, а по-скоро като за перефраза на един любим цитат на Айзимов:
Насилието е последното убежище на некомпетентния!
Каквото и да е е време да преразгледам решението си от като се преместих в София да спра да ходя въоръжен – тези дни ще си купя една палка или ще намеря удобен начин да нося някой от ножовете си. Въпреки, че не съм от хората, които ще започнат конфронтацията, съм от тези, които ще я довършат.
Ваш,
Lucifer
Снимка: Swami Stream
Пост 50 от поне 100
Вашият коментар