Едно кошмарно прибиране … или дори бурята не може да ме спре!

Както знаете вчера се прибрах от София. Беше … меко казано забавно. Не знам колко от вас ще ме разберат, но се чувствах страхотно жив! Изпълнен с сила и желание, въпреки че не исках да се отдалечавам от … бурята която беснееше срещу мен ме караше да се смея със глас! Даваше ми сила и желание да продължа въпреки или заради пречката! Бях на турбо. Но нека започнем от сутринта!

06:40 ми звънна първата аларма, която както винаги отебах и се обърнах на другата страна!

07:00 звънна алармата на другия телефон, но при положение, че с ER_nurse си бяхме легнали в 03:30 реших, че мога да ударя още 30 минути глава и на бързо го навих да звънне в 07:30.

07:30 – последна аларма. Станах обляках се и събудих ER, защото и бях обещал да не тръгвам без да сме пили кафе и да сме разменили последни задължителни думи. Докато тя отиде да сипе вчерашно кафе, аз си оправих леглото и прибрах последните зарядни и тениски които още се мотеаха из стаята и си оправих леглото. Имам лошия навик да оставям възможно най-малко следи за пребиваването си на чуждо място. Седнахме да си пием кафето и да се опитаме да си кажем това кеото не успяхме (което и май няма да успеем да си кажем с нея, защото имаме да си казваме толкова неща). Само за момент ще се отклоня – ER_nurse не ми е гадже, не бъркайте по тона ми – тя е много много много много добра моя приятелка, една от наистина малкото!

Разбира се на вън валеше, за което я помолих за дъждобран. След кафенцето се изнесахме от тях, тя въпреки твърдите ми протести ме закара до много след последната спирка на трамвай 22, от където обикновенно си почвам стопа. Времето беше адско! Валеше упорито и вятърсе опитваше да свали дъждобрана от мен! Представете си ме! Стоя и махам с палец в гадния студен дъжд … но съм усмихнат. Честно казано не ми се тръгваше – никога не ми се тръгва от София. Въпреки лудницата, натовареното движение, мръсотията и ужасния вкус на водата не ми се тръгва! Но се налага! И така …

Около 09:20 бях на Ботевградско шосе, облечен с червен дъждобран, метнат над раницата, за да си пазя лаптопа, който си бях взел от София. Дъжда вали, вятъра духа, времето като цяло се опитва да ме накара да се предам (да знам че съм егоцентрик) и да си хвана автобус. Само дето аз съм гадно и странно създание – през цялото време се смеех на бурята! Нали знаете приказките в които героите говорят с бурята за да я умилостивят – е аз я ругаех, на глас, докато махам за стопа. С раница на гръб и приличащ на убиец психопат излязал от „Знам какво направи миналото лято“, но с червен дъждобран! За мое най-голямо очудване след 40 минутмно чакане ми спря жена! Въпреки вида ми на психопат и въпреки това, че бях мокър като шибана кокошка девойката спря и ме качи. Верно само до разклона до едно село (така и забарвих как се казва). По затоплих се, по изсъхнах и послушах малко Nightwish. На разклона ме остави с обещанието, че ако съм там след като се върне ще ме вземе до Ботевград.

Дъжда си вали, аз си вися и въпреки отваратителното време се усмихвам и си махам аз. 10 минути … 20 минути … отново съм мокър като кокошка. По едно време спря кола – някакъв човек на път към … помня ли къде. И така изминах още няколко километра по магистралата до едно OMV където най-накрая хапнах една баничка с спанак и сирене (хареса ми) и изпих едно кафе, след което се върнах на изхода от бензиностанцията … където отново чаках 30 -40 минути. Представяте ли си как седя в образуващото се от дъжда поточе, вали ме дъжда и махам на преминаващите коли. Нищо. Никой. За никъде! По едно време зад мене спря едно такси. И преди са ми спирали таксита. Но искаха да си плащам. С много чудене отворих вратата и го попитах все пак дали знае, че съм на стоп? И при утвърдителния отговор се качих. Оказа се, че човека е до разклона за Ботевград. Където ме остави на една бензиностанция.

Отново същия случай – седя и чакам. Махам! Дъжда си вали, аз си махам. И така. Известно време по-късно (бях загубил представа за времето и колко подяволите ми е студено) спря една … Лада. Да правилно Лада, жълта на цвят. Оказа се че я шофира … един мургавичък типаж. Достатъчно мургав за да бъда леко притеснен. А в моемнта в който поиска да купи нещо от мене, вече съвсем ненатрапчиво и незабележимо изкарах дългото острие и поради късите ръкави на тениската, го скрих в обувката си. Не за първи път ми се налага да вадя нож. И този път не ми се наложи да го използвам (като казах нож, някой път ще ви разкажа какъв си харесах!). Та този ме хвърли до Shell който е на стрлките.

Слязах там. И се заприказвах с момчетата които работят там, които ми предложиха да си седя на сухо при тях, пък ако някой спре ще го питат за къде е! Вече бях мокър до не знам си къде, за това се съгласих. Поседяхме, поговорихме си. Минах през WC да сменя поне тениската (все още не исках да сменям дънките, защото не се знаеше дали пак няма да ми се наложи да изляза на дъжда). 40 минути, няколко приятни разговора и няколко коли с друг мършрут, на бензиностанцията дойде кола с варненска регистрация да зарежда. За съжаление нямаше газ, но за радост човека ме взе диретно към Варна.

Всичко би било добре, но забравих да спомена, че ми се обадиха от работа, да ми кажат, че никак няма да е лошо да си замъкна мързеливия отпочинал задник там и да поработя!

Чух се с баща ми да ме вземе 18:30 от катедралата, като аз в 17:05 бях във Варна. Обадих се да кажа, че ще съм там към 18:50 (с баща ми), при което ми се каза, че трябвам спешно! Айде 22 до катедралата, после едно такси за кинта до спирка „По желание“ под Аспарухов мост, при което се качих и … познатия номер със стопа! За моя радост не чаках този път дълго – спря ми някаква учителка по математика от Механото с което си говорихме за Златното число, което е се извлича от „редицата на Фибоначи“. И така. Стигнах Камчия, от разклона до хотела пак на стоп и благополучно в 18:30 бях в залата си. В 19:00 ми донесаха това за което ме разкараха до там (трябваше да го оправя за 20 минути). Първо им теглих една българска и си сипах вода, после си взех сандвич и кафе и тогава го нарпавих. Наложи се да поработя …

Та така се прибирах аз! Стигнах до заклчението, че скороста и лекотата на пътуването зависят от това колко искам да пътувам! Явно наистина не ми се е тръгвало.

Ваш,

Lucifer