Остават няколко дни, докато един от проектите, който обмислям от много време трябва да бъде пуснат в действие. Да наблюдаваш, как нещо ценно за теб, постепенно от бегла идея в творение. И знаеш, че това което искаш да постигнеш само след няколко дни ще се превърне в напълно живо и функционално творение, изложено на погледите и критиките на всички …
И все пак някъде там има едно усещане на задоволство, от това как се превръща от мечта и желание, в реалност. Бавно и постепенно, ред по ред, елемент по елемент. И трепета от това да го покажеш на света. Да кажеш – „Ето! Това е част от мен.“
Всеки от нас е имал това усещане … това чувство … това странно опиянение, от създаването на нещо … от превръщането на отделни части от себе си в творение, до което другите да се докоснат … да видят. Няма такова опиянение … и някак мислите ти винаги се връщат … Винаги обикалят около това – ще ми стигне ли времето, ще успея ли, ще мога ли …
И всеки път поглеждаш изминатия път в превръщането на желанията си в реалност и се усмихваш и някъде от вътре идва онази сигурност – стигнах до тук, че сега ли няма да успея … и с всеки изминат ден, дори да нямаш краен срок … с всяка част която прибавяш към творението ти, то ти дава все повече, все по-широко те кара да се усмихваш и някъде вътре в теб едно малко дете няма търпение, пляска с ръчички и подскача на място в очакване на онзи заветен миг, когато ще сблъскаш творението си със света … и по устните ти се разлива онази странно налудничава усмивка тип „Само почакайте и ще видите, какво ви готвя“.
И там където преди си виждал сенки на нещата можещи да бъдат, сега виждаш плът и кост, камък и боя, код и изображение … някъде там в процеса на превръщане на сянката на желание в реалност усещаш как започваш да нямаш търпение още 13 дни, още 12 дни … още няколко часа … още няколко минути … и всеки по-кратък отрязък ти се струва по-дълъг. Докато си имал 2 месеца и си се чудил, как ще дочакаш с готовото творение, то така като ти остава месец си мислиш, че имаш точно колкото време ти трябва … и когато вече имаш 2 седмици, започваш да се притесняваш, дали ще ти стигне времето … дали тези оставащи няколко елемента няма да те спънат и да не ти позволят да направиш каквото си решил …
Но все пак виждаш творението си придобиващо форма и се усмихваш и въпреки всичко искаш света да го види и то да види света …
И с всяка следваща стъпка предаваш част от себе си на листа/страницата/кода и намираш нова част, ново предизвикателство … и отдаваш и него. И колкото повече от себе си даваш на творението си, толкова повече от теб има.
И придобива форма …
Част от теб придобива формата, която трябва да придобие, изграждайки теб в създаването си точно колкото ти изграждаш нея, създавайки я. И двамата придобивате форма – ти като творец, фантазията ти като творение … някъде там в един момент между нетърпеливото чакане и безсмисления страх, че няма да ти стигне времето, това вече не е само твоето творение.
Да, то е твоята идея, която придобива форма, но е и помощта на много хора. Малки части от тях, добавени към това което е творението ти … късче от един в едно, късче от друг в друго … и постепенно собствената ти рожба вече не е напълно твоя и в същия момент е това което си искал, но и не само.
И придобива форма …
И ти се усмихваш …
И придобива форма …
И ти чакаш …
И придобива форма …
И ти се страхуваш …
Но най-вече придобива форма и ти се радваш от това, че виждаш това което искаш да се случва. Макар и бавно, макар и на косъм, но това което искаш се случва и се превръща в нещо, което си струва всичко – и усмивките, и нервите, и чакането, и страха … някъде там в целия процес това което си създавал е променило част от теб …
Ваш,
Lucifer
Вашият коментар