В края на предната седмица за няколко дни ми се наложи да остана без компютър. Дори не искам да си припомням ужаса от това, че нямах достъп до информацията … или това, че за четирите дни не успях да свикна с клавиатурата … В някакъв момент, докато се борех със странната клавиатура и непривичния размер, осъзнах колко всъщност съм привързан към лаптопа си. И не, не говоря за чисто маниакалното пристрастяване към Интернет и желанието да съм винаги на линия.
В някакъв момент, лаптопа ми, от чист инструмент се е превърнал в продължение на самият мен. Средата, в която работя, наличната информация и инструменти, които ми позволяват за няколко секунди да постигна каквото искам, вместо да ровя и да търся. Честно казано тези няколко дни се чувствах все едно нося гипс или съм си изкълчил нещо – колкото и да приближавах другата машина, продължаваше да не е моята. Липсваха ми инструменти, липсваше ми наличната информация … и като цяло просто не си бях аз.
Чудя се, кога ли инструментите ни се превръщат в част от нас?
Кога вместо устройства, които да ни улесняват и да ни помагат да си вършим работата и да се забавляваме, се превръщат в продължение на волята ни, израстъци, позволяващи ни да достигнем отвъд физическите граници и бариери, отвъд това, което могат да видят очите ни и да чуят ушите ни?
И дали с всички е така?
Помня когато преминах от стационарната си машина към лаптоп. Няколкото дни в които се чувствах като в небрано лозе, преди да осъзная, че не е толкова зле и да си направя копие на стационарната към лаптопа … помня и десетината дни, които ми отне да мигрирам от стария лаптоп на новия – смяната на операционната система, смяната на файловата структура и всички онези малки нещица, които тогава ми се струваха такива големи проблеми. Но във всеки един от тези случаи не оставах без … средата в която съм свикнал да работя …
И в някакъв момент, когато ми се наложи да остана без … ами без всичко с което съм свикнал – без логове, пароли, инструменти … дори филми и музика … тогава осъзнах, че постепенно инструмента се е превърнал в нещо повече … в продължение, във виртуален израстък и че се чувствам сакат без него … хайде не сакат, но спънат … ограничен и орязан от към възможности да правя каквото искам.
Постепенно, това което е било куфарчето с инструменти се превръща в някаква странна част от теб … нещо, без което не можеш или по-скоро не искаш да се разделиш с него.
И с вас ли е така, или това е просто форма на моето персонално пристрастяване?
Ваш,
Lucifer
Вашият коментар