До къде се простира свободата на другите и къде тази свобода започва да навлиза в личното ни пространство … и защо подявлите съм единствения, който прави нещо по въпроса?
За какво става дума ли?
За това, че понякога хората много добре разбират правата, но не и задълженията си като част от едно цивилизовано общество. Много добре знаят, че имат правото на свободно изразяване, но пропускат, че не трябва да пречат на другите.
Прибирайки се от Варна с Рени, във вагона ни имаше един образ, който когато тръгнахме (в 07:30) вече беше преполовил една двулитровка бира. Нямам проблем с пияниците и алкохолиците не ми пречат. Дори миризмата на бира, която се разнасяше из вагона не беше толкова страшна или неприятна – като отвориш прозореца и се дишаше, а и човека няма какво да направи. Това, което обаче започна да ме кара да набирам беше това, че започна да досажда на хората. Игнорираме смешните разговори по телефона на висок глас – майка ми работи в шумна среда и съм свикнал да викам, както и изразни средства достойни за сборник с вицове – „Ти си толкоз проста! Аз на български ти говоря и се опитвам да ти предам няква философия, ама ти си проста манагалка!“. Когато обаче започна да се опитва да заговаря другите пътници, които очеизвадно не искаха да имат нищо общо с него, започна да ми прикипява … но аз съм толерантен човек. В продължение на 30 минути с Рени се забавлявахме с идеята да мина зад него и да го завържа за стола на който стои с въжетата, които носех. Но след минаването на кондуктора (младежа се оказа, че е трябвало да слезе на последната гара), нещата започнаха да стават нетърпими – пиянска тирада, за това как не са му върнали ресто, навикване на кондуктора, който вече беше излязъл от вагона … И тук някъде на мен ми писна. Аз съм търпелив, за това мисля, че на останалите хора във вагона им беше писнало много по-рано. Но аз бях единствения, който направи нещо – отидох при кондуктора през 3 вагона (който в този момент се говореше с двамата полицаи във влака) и се оплаках. Това е правилната процедура.
Проблема ми е в това, защо само аз го направих? С Рени бяхме спали час, после още час не му обръщахме внимание, защото си приказвахме, но след като успя да изнерви дори мен – защо бях единствения, който предприе някакви действия за реши проблема? Толкова много ли сме привикнали като общество и като хора, че нещата не зависят от нас, че не правим нищо? Или през главата на всички минава „Мълчи си, пък то ще мине!“?
До къде се простира свободата на индивида срещу нас, когато започне да навлиза в личното ни пространство? Аз лично се опитвам да държа шума от себе си до минимум – като говоря по телефона гледам да не викам, гледам да заемам минимум място в градския транспорт … аз знам че имам права и свободи, но знам и че трябва да се съобразявам със всички останали, защото и те имат такива. Толкова ли е трудно да се съобразяваме с другите?
И защо, по дяволите, са малко хората, които правят това, което трябва? Защо е този непукизъм към такива, които не се съобразяват с другите? Не трябва ли всички да сме равни? Да имаме еднакви права и задължения? Защото от това, което виждам – по-смелите и тези, които им пука по-малко, получават повече привилегии …
Защото ако всички ние знаем какви са ни правата и си изискваме спазването им, няма да стане по-лошо. На мен не ми коства нищо, да се оплача, но защо само на мен? И аз като всички други пътници си отдъхнах когато го свалиха, но защо само аз трябваше да отида и да се оплача? Само на мен ли правеше проблем или на всички ни?
Всеки от нас трябва да знае до къде се простират правата му, но не трябва да забравя и задълженията си, защото не може само да имаш право …
Та … гонете си правата бе хора! Гонете ги, за да можем да живеем всички по-добре.
Ваш,
Lucifer
Снимка: cooling // Living Vienna
Вашият коментар