На няколко пъти чувам интересни тези за това какво означавала връзката. Какво означавало да си с някого. И още повече какво означавала свободата, която давам на жената до себе си. Как това, че я оставям да излиза сама с приятели и приятелки, как не надничам над рамото и докато си пише с някого – всичко това било признак, че не я обичам. Че не я ревнувам било, едва ли не че не съм привързан и не държа достатъчно на нея …
Bolocks.
Да дадеш свободата на човека до себе си, до такава степен, не е нещо странно. Не е нещо невиждано. Не е и символ, че не държиш на него. Напротив – това показва, поне посред мен, увереност. Увереност в човека до теб, но много по-голяма увереност в себе си. Защото точно там започва абсолютно всеки проблем в една връзка, поне според мен – съмнението в това дали си достатъчен, дали си достоен. Дали представянето ти в леглото е достатъчно добро.
Всички сме хора и всеки един от нас е изграден от своите съмнения и точно тези съмнения са това, което разрушава отношенията ни с хората до нас. Много по-често съмнението в другия е породено от несигурността в самият себе си. От въпроси като „Аз давам ли и достатъчно?“, „Стигам ли и?“. Всеки от тези въпроси се впива във съзнанието ни … всеки от тези въпроси ерозира собствената ни устойчивост и всеки път, когато прокънтят в главата ни, се приближават към „Някой друг дали не и дава това, което аз не мога?“.
Съмнението в самите нас ни кара да придърпваме тези до нас все по-близо и да ги задушаваме. А колкото повече задушаваме някого, той толкова повече бяга. Това е инстинкт. Колкото повече обгръщаме и задушаваме някого с действия продиктувани от собствените ни съмнения, толкова повече те се опитват да избягат от нас. И точно там е разковничето – свободата, която даваме на другия, само ако сме уверени в самите себе си. Тогава, когато сме убедени, че каквото и да става, ще намерим решение.
Увереността, не че нямат нужда от нищо друго или че няма да го търсят в друг, а увереността в това, което сме. Осъзнаването на собствените си сили и собствените си слабости и как те се отнасят, към човека до нас. Да си уверен в себе до толкова, че да дадеш свободата на другия. Не е толкова трудно – просто приемаш себе си. Приемаш се със силите и със слабостите си, приемаш се такъв какъвто си. Всичко останало е въпрос на избор. Избор дали ще се промениш към по-добро или ще си останеш такъв какъвто си. Избор дали ще дадеш свободата на другия, вярвайки в него или ще се съмняваш в него така както се съмняваш в себе си.
Но увереността в себе си е може би единствения начин да запазим човека до нас. Да го предпазим от собствените си съмнения, които прерастват постепенно в съмнения към него. Всеки един от нас има такива. Колкото и да не ни се иска – хора сме и да се съмняваме в себе си ни е заложено. Просто трябва да се научим на един малък номер – да не насочваме съмненията си към човека до нас.
Не мисля, че някога ревността е била мерна единица за друго, освен за собственото ни съмнение. За собствената ни неспособност да се справим с нас самите. Никога не съм приемал ревността като мерило за чувствата към някого. Дори напротив – колкото повече държиш на някого, толкова повече трябва да вярваш в него и в себе си, защото опита за задържане на сила не е нищо друго, освен показване на неспособност да се справим със собствения си страх и несигурност.
За да надничаш през рамото на другарчето, когато си „пише с любовника“ не е нищо повече от липса на доверие. Не е израз на любов или загриженост – просто страх и параноя, продиктувани от собствената неспособност да се справим със … ами със самите себе си. Да не позволяваш на партньорката си да се отдалечава от теб не показва, че я обичаш – показва единствено че не си сигурен в себе си … а от там и във вас, защото несигурността се поражда първо във нас самите.
Ние сме мислещи същества и страха идва от това, което не знаем. Трябва да сме уверени в себе си, за да не се страхуваме. Ревността не е нещо добро … поне според мен. А вие какво мислите?
Ваш,
Lucifer
БРАВО АТАНАСОВ! Няма шега този ПЪТ ми се вдигна в очите! ПОЧТИ на едно мнение сме стифа ТОВА да са ТВОИ ЛИЧНИ думи… Е мога да поспоря по дадени пасажи ама като ЦЯЛО е ПРОГРЕС явно отделянето от една определена среда ти оказва въздействие…Положително само по себе си.
БРАВО даже лайк ще шибна! ВЕДНЪЖ да те изчета ЦЕЛИЯ. Че знаеш предимно за какво ползвам блога ти- за материал за стената.