За крайните мнения …

Интересни са ми хората с крайни мнения …

Или по-скоро да кажа, че са ми безинтересни. Някъде там, в крайността на мнението си ми стават скучни, но за това пък ме дразнят едно много хубаво. Има нещо в крайните мнения на хората … такива надъхани, блъскащи се в гърдите …

Странно ми е крайността на мнението на някого. Имам предвид не убедеността в правотата, но готов да го защитава мнение, а онова – АЗ СЪМ ПРАВ И ВСИЧКИ ДРУГИ БЪРКАТЕ ИЛИ НЕ МЕ ХАРЕСВАТЕ! Ето тези хора ми лазят някак си по нервите. Не знам защо … дали защото ги виждам как превръщат дребните си комплекси в мания за величи или защото държат да бъдат признати за прави въпреки всичко и всички …

Аз съм човек със собствено мнение. Има точки, по-които съм краен, но винаги съм готов да се защитя. Да седна и да извадя нужните доказателства и да защитя тезата си. Да се изправя срещу критиката на мнението си и да го опазя. Да се боря и да го защитя. Не съм от хората, които ще започант просто да повтарят АЗ СЪМ ПРАВ!

Тези, обаче, които смятат че крайните им мнения са правилни само защото са крайни и само защото са техни … заставащи срещу теб и повтарящи, че това, което казват е това което е и няма друга гледна точка. С такива хора е все едно да спориш със стена … или с телевизор.Някак си тези хора ми ходят по нервите … дали защото вярват в безграничната си непогршимост или защото не виждат че самите те може да допускат грешка.

Или просто избиването на коплекси от някого ми идва в повече. Не че аз самият не съм склонен да избивам комплекси, но хей, аз никога не съм твърдял че съм ултимативно прав.

Ваш,

Lucifer