asl? pic pls?

asl?

pic pls?

Някога, много преди skype или facebook. Още когато да имаш снимки в електронен формат беше рядкост и то свързана с собствеността или достъпа до скенер, който да използваш запознанствата започваха често с тези два неразбираеми за повечето хора реда. А някои дори го скъсяваха до един. Много преди живота ни толкова да преплете виртуалното и реалното съществуваше едно нещо, наречено IRC (у нас продължаваме да си го знаем като мирката). Вярно е че има хора, които помнят и по отдавнашни времена, но аз тогава още не съм имал компютър та не знам.

Тогава, не както сега, думите бяха в основите на една комуникация … на една свалка (странна дума използвана от мен), ако щете. В момента е лесно – пращаш снимки (твои или чужди) и оставяш природата и естествения подбор да се решат (или иначе казано, колко повърхностен е човека когото се опитваш да забършеш). Трябваше да използваш правилните думи за да достигнеш до правилните настроение на човека. Една … безкартинна комуникация изискваше въображение, желание.

Повечето, които четат този пост сигурно знаят за какво говоря, защото тогава това беше върха на комуникацията – IRC и целонощните зарибявания на случайни или не толкова случайни хора. Но за да имаш успех там си имаше нужда от подход. От правилните думи, както вече казах.

Когато трябва да достигнеш до някого и да му направиш впечатление само и единствено с това, което казвах. Да го въвлечеш в един отделен свят на думи и представи.

Някои от приятелствата ми, продължаващи до сега са започнали с подобни на тези два реда, макар че от рано разбрах, че е най-добре началните ти думички да не са като на всички останали (от малък знам че трябва да си уникален идиот, за да те забележат хората), но това не ми пречеше да ме интересува същата информация като всички други, просто имах търпение …

Но да се върнем на думите и фантазията … не ме разбирайте погрешно – не възхвалявам отминалите технологии – света върви напред и ние с него. И в момента имаме моментна комуникация на телефоните си, можем да изпращаме изображения във всеки един момент и като цяло комуникацията е значително по-лесна, но дали е по-приятна?

Винаги съм смятал, че трябва да докосваш хората с които комуникираш (не зависимо дали ги сваляш само за секс или а нещо по-сериозно) на едно по-дълбоко ниво от чисто физическото желание на телата и очите. За мен винаги е било предизвикателство да бръкна в тях и да видя от тях повече от колкото снимките показват. Думите в момента са полузабравени, в смисъла си на комуникационно средство … или по-скоро са рядко използвани. Защото, когато нямаш друго, думите са това, което те представя на другите и те са това, което представя другите на теб.

Желания, фантазии, малки интнимни тайни, които е по лесно да споделиш с черния (в моя случай винаги е черен) екран от колкото в лицето на човека пред себе си. Макар и целта винаги да е била същата – телесна близост, но тогава думите бяха тези, които имаха по-голяма стойност …

Добре де … и първото виждане … защото дори да си получил снимка, пак не знаеш с какъв крокозъбъл ще се срещнеш. Макар и на мен да не ми се е случвало да се разочаровам от някого когато го видя … the stories … the horror stories … които се разказваха … Все пак, колкото и да е нужна фантазия, тя стига да компенсира само толкова …

С времето, разбира се, нещата се промениха – по-бърз и по-достъпен Интернет, по-модерни телефони, по-мигновена комуникация, която не е ограничена само в думите, а може да предава и мултимедия … и думите останаха на заден план – фон, на който очите да гледат …

А някога беше по-интересно …

(Нали трябва да звуча, като онези, които страдат по миналото)

Ваш,
Lucifer