Има ли съмнение, няма вяра, вярата е чувство, не мисъл
Започнахме един малък философски спор, дори преди да си изпия кафето. И започнах тази тема, преди приключване на дискусията, за това претърпя коренна промяна. Щях да се опитам да изясня за самият себе си, дали вярата е чувство. Но в момента няма смисъл. По-скоро бях убеден от „опонента“ си, че аз не разбирам какво е вяра. Че, това, което аз наричам вяра не е вяра.
Явно вярата е безрезервното приемане на дадена концепция. Уповаването и безвъпросното заставане зад идея или конструкт …
Вярата, по самата си дефиниция не може да съществува, когато има съмнения. Чисто, просто и елементарно. Не можеш да вярваш и едновременно с това да поставяш под съмнения това в което вярваш.
За мен това е една чужда концепция. Няма нещо, в което да не можеш да се усъмниш … няма нещо, за което не можеш да поискаш доказателства и да се наложи просто да приемеш. Явно съм човек без вяра. Не без вяра в Бог или някаква висша проява, а без вяра като цяло.
Винаги съм смятал, че вярата е нещо, което трябва да имаш въпреки съмненията си в него. Да приемаш една идея, макар и звучаща налудничаво и да се опитваш да я докажеш. Да разсееш собствените си и съмненията на другите … но явно по-своята дефиниция вярата не може да съществува сред съмнения …
Хубавото нещо на думите, обаче, е че можем да ги предефинираме. Думите са символи, на сложните идеи и предават само това – смисълът на една идея …
За мен вярата е приемане. Приемане на невъзможното, без да спираш да се съмняваш в него. Приемане, че има неща, които не можеш да обясниш … все още, но за които няма да спреш да се опитваш да ги докажеш. Да ги обясниш, да ги наблюдаваш.
Явно аз нямам вяра, защото не мога да бъда слепец – не мога да отрека съмненията си и да приема нещо без да имам доказателства за него.
Винаги съм намирал, сляпата вяра за ограничаваща – без въпроси, без съмнения, без желание да докажеш или отхвърлиш това в което вярваш. Но се оказва, че всъщност няма друга вяра – или вярваш или не вярваш.
За това и е добре да дефинирам за мен самият какво значи вяра – вяра имам, защото приемам неща, в които се съмнявам – вяра имам в хората. Не в отделните индивиди (и почти никога в личностите), но имам вяра в хората като вид. Смятам, че няма да допуснем някоя твърде голяма грешка. Достигнали сме до тук … ще продължим на пред. Вярата ми идва от достиженията – от науката, от изкуството, от това което сме създали до тук и всичко онова, което ще създадем за в бъдеще. Човека като индивид може да е всичко, но хората като вид заслужават вяра. Не сляпа разбира се …
И може би до там свършва моята вяра – до вярата в хората като вид. До вярата в достиженията на човека и желанието му да постигне повече. Вярвам, но не спирам да се съмнявам в това, дали все пак ще успеем да излезем от капана на собствената си саморазрушителност – дали божественото желание за живот ще надмогне животинското желание за смърт …
Вярвам и в себе си, разбира се, но и аз съм човек – и аз съм от хората, които трябва да се справят като вид. Но вярвам в себе си и като индивид … защото ако не вярваш в себе си, как да вярваш във вида си. Ако не вярваш, че можеш да постигнеш повече, без да спираш, винаги продължавайки на пред, как да повярваш, че вида от който произлиза ще направи същото? Ще надмогне ограниченията си и ще надскочи очакванията си …
Но разбира се вярата ми не е безрезервна – нито в мен самия, нито в хората като цяло. Защото съмненията са полезни – защото съмненията те карат да внимаваш и те карат да искаш да ги надмогнеш. Да докажеш на самият себе си, че не си бил прав. Съмнението в себе си е това, което трябва да се надскочи и то само за да можем да станем по-добри, по-силни, по-бързи, по-можещи … за да се изправим пред следващото съмнение.
Вяра явно нямам … няма как да не се съмнявам. Но имам приемане. Разбиране. Стремеж. Желание да приема и разбера … и това според мен е по-добре от вярата без доказателства …
А според вас?
Ваш,
Lucifer
Вашият коментар