За избора, живота и смъртта … или честни мисли за мрачни моменти.

Днес един много близък човек ми прати да гледам „The Richard Dimbleby Lecture“ на BBC от 2010 „Shaking Hands with Death“ изнесена не от друг, а от сър Тери Пратчет – един от любимите ми писатели и автор на чийто талант винаги съм се възхищавал. За тези, които не знаят, преди няколко години откриват на Пратчет Алцхаймер и то някаква рядка разновидност. Когато му го откриват, той завява „Алцхаймер ще съжалява, че се е захванал с мен!“. За съжаление дори този велик човек, не може да се пребори с тази коварна болест. Но темата ми днес е друга – а именно за първичното право на избор, правото на живот и правото на смърт.

Хората винаги ми се възмущават, когато кажа, че да убиеш някого, който ти е навредил е да го оставиш да му се размине твърде лесно. Накарай го да иска да умре … и го остави жив. Отнеми му всичко човешко, затвори го в затвора на собственото му тяло, прекарай го през ада на съществуването, а не живота … и го остави така. Това е истинското отмъщение.

В книгите на Пратчет, Смърт е любим персонаж. Има винаги интересна гледна точка върху живота като цяло, но когато го питат дали хората се страхуват от него, той отговаря нещо което се отнася за всички нас, ако сме достатъчно смели да си го признаем:

„НЕ. ХОРАТА НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ МЕН. ХОРАТА СЕ БОЯТ ОТ НОЖА, БОМБАТА, СТРЕЛАТА, БОЛЕСТТА. ОТ МОМЕНТА, АКО СА КЪСМЕТЛИИ, ИЛИ ОТ ГОДИНИТЕ, АКО НЕ СА, КОИТО ПРЕДШЕСТВАТ МИГЪТ В КОЙТО ИДВАМ.“

Винаги съм стоял много твърдо зад свободата на избора. Винаги съм правил своите избори и съм носил последствията от тях. Лично при мен, не стои страха от срещата ми със Мрачния Жътвар. Моят личен страх е да съществувам. Личният ми кошмар е да не мога да живея, а да бъда редуциран до простото съществуване, което описах по-горе.

В лекцията си, сър Тери Пратчет, говори за „подпомогнатото самоубийство“ – правото на приятел или близък, да ни помогне да направим последната крачка и да се здрависаме със Смърт. Аз съм за. Мога единствено да се надявам, че ако ми се случи нещо, което да не ми позволи да направя своя избор, един човек да си спомни обещанието което ми е дал и да направи нужното, а единственото за което ще се надявам е да не ме мрази за товара, с който ще се нагърби.

Много хора, сега ще скочат и ще ми кажат, че съм луд, че мислите за самоубийство показват психическо разстройство. Не е точно така – аз нямам намерение да се давам на нищо и на никого, до сега не съм се дал дори на собствените си слабости, не си мислете, че обмислям да сложа край. Напротив – възнамерявам да се боря до последно, както със себе си, така и с всички изпитания, в които се набъркам, но се надявам, ако накрая вече е физически невъзможно да продължа, да има кой да прояви Последната милост.

Мисля, че „подпомогнатото самоубийство“ е последната проява на човечност, която можем да проявим към близките си. Последната добрина, към любимите си хора.

Изгледайте лекцията на сър Тери Пратчет и, по-важното, изслушайте я. Вникнете в това, което той казва и после ми кажете – нима всеки от нас няма прави на избор, нима всеки от нас няма право да каже довиждане на любимите си хора и после да си отиде с достойнство, по-собствен избор и с усмивка?

Право на избор.

Право на живот.

Право на смърт.

Права, които винаги трябва да имаме.

Ваш,

Lucifer