Винаги ми е било трудно да следвам хронологията на събитията в живота ми, за това, като в палеонтологията го деля на периоди … периоди зависещи или от работата, която съм вършил в момента, или от жената, която е била важна за мен в този хронологичен период. И въпреки, че може в живота ми в този период да е имало и други жени, те не са нищо повече от подпериод – откъсляк от време, който да ми помогне да локализирам по-точно периода от време за който говоря.
И докато с повечето „времепоказатели“ поддържам връзкя, някои се измъкват и потъват от полезрението ми, превръщайки се в спомен. В призрак на време отминало. Въплащение на спомен …
И от време на време нещо в мен ме кара да издиря тези призраци и да видя какво става с тях. В повечето случаи са щастливи и доволни, каращи ме да се усмихвам за тях и да им пожелавам цялото щастие на света … но много много рядко попадам на друга картинка, която ме кара да се питам първо какво съм виждал в нея и второ дали и с мен щеше да е същата, като сега или това което съм щеше да се пребори и да надвие над това което е тя сега. Какво би станало с нас, ако бяхме останали ние …
Но знам, че това са призраци на животи отдавна отминали … на случки някога били. Сенки на взети решения и направени избори, в чиито очи мога да надниквам от време на време, само за да си припомня какво е било … какъв съм бил аз, каква е била тя … какви сме били ние. Дори за малко да си представя какво е можело да бъде, там където в момента витаят спомените на отминалите събития. За момент да си позволя да запитам „Ами ако …“ но само за момент, защото миналото е минало …
И всяка една от тези жени е оставила своята сянка върху мен. Всяка една, била някога мое настояще, сега е мое минало. Призрак, не напълно забравен. Но всяка една от онези, които съм оставил в миналото си има нещо, което другите хора в живота ми нямат – всяка една от тях знае как да ме засегне. Как да докосне слабост, която съм и показал … и както ми показаха, има такива, които не само могат, но и го правят. Не за удоволствие … защото не знам какво удоволствие биха могли да извлекат от смутената ми физиономия, колкото от това, че не знаят какво друго да направят …
Понякога, нещо в мен, ме кара да търся призраците на хората, които съм познавал и които са ме познавали. Да погледна в очите, които някога са значели всичко за мен, за да видя колко от нея е останало някъде там … не отнесено от времето. Не променено … каква част от човека, към който съм се привързал е останала. И понякога, много често, виждам повече от това, което съм познавал, и се усмихвам, защото, от тези очи ме гледа друг човек. Човек щастлив, който си струва да опозная на ново …
Но понякога в очите, някога значели всичко, виждам да ме гледа някой друг – спомен, отдавна забравен. Поглед и мисъл, познати до болка. И някога значели всичко, а сега просто отглас на минало време, на минал Аз, отдавна превърнал се в други неща. И тогава оставам разочарован, защото жената, с която съм описвал период от себе си, е същата – това което е била някога. Без промяна, без развитие … и се е превърнала в призрак на нещо, някога било.
Защото аз съм продалжил … напреднал съм и съм се променил. Станал съм друг, макар и същия, а тя е останала същата … а без развитие, няма живот … няма промяна … има само съществуване … живуркане и отпускане по течението, на това което наричаме живот …
Разочарование … и някаква странна мисъл – може би миналото трябва да остане минало … и тези очи, в които се взираш са точно това – портал в който да надникнеш към онова което е било, но е добре, че не са настояще …
Ваш,
Lucifer
Снимка: Jenna.Wentz_Photography
Вашият коментар