Далечен вой на вълци и тихото скърцане на снега под краката и бяха единственото, което нарушаваше нощната тишина на смълчаната гора. Тя вървеше без пътека, през голите дървета … сребърна лунна светлина осветяваше снега по който стъпваше. Небето блестеше от звезди … и въпреки светлината, която се стелеше по пътя и никъде не се виждаше луна сред тях.
Вятъра закачливо си играеше с червената и коса, свободно падаща върху дръпнатата качулка на наметалото и … крачеше спокойно, въпреки нощния студ. Меките удобни ботуши почти не издава звук, освен нежното проскърцване на снега, който мачкаха.
Съвсем малко по-близо от обикновеното се чу самотен вой на вълк. Тъмните и очи проблеснаха и усмивката на устните и се разшири съвсем малко повече. Самотния вой се чу още по-близо.
Тя го усещаше … самец. Голям и бял. Усещаше глада му … разбираше го. Беше се нахранил добре есента, но зимата ако нямаш глутница трябва да разчиташ само на мърша … беше голям и силен. Беше надушил „трудното месо“. Беше гладен. От толкова светлини не беше ял. Беше изгладнял. Приближи се още няколко стъпки и изви към глутницата, която беше в тази територия: „Ще ловувам трудното месо! Елате! Ще делим!“ … отговор не последва. Чуваше вече биенето на сърцето му … двукрако … вървеше обвито козина на блеещи … но беше топло. Туптеше … кръвта в него. Щеше да се наяде … Приближи се още малко. То не забавяше … виждаше го ясно заради светлината от мрачния светлик … но нещо в него му казваше че големия сив светлик няма да изгрее от сега докато се наяде и после докато избяга до баира отвъд реката. И въпреки това го виждаше … „трудното месо“ вървеше …
Бялата козина се сливаше с белия сняг. Нямаше да го види, ако не знаеше че е там. Не го гледаше. Продължи да върви все напред … близо … толкова близо … топлина и кръв … сърце туптящо там … напрежение от мускули. Скок.
Видя го как се изстреля от мястото си … голям, едър мъжкар … ръмжащ … издигна се … започна да пада върху нея … ноктите му бяха на няколко сантиметра от гърдите …
Времето спря.
Няколкото повдигнати от тялото на вълка снежинки замръзнаха на местата си. Самото мускулесто тяло замръзна насред полет. Тя направи крачка в страни от ноктите и се зае да оглежда мъжкаря. Беше едър. Наистина едър, но няколкото седмици глад бяха започнали да му се отразяват.
– Красавец. – думите и увиснаха в кристалната тишина на един момент без време. Протегна ръка и изключително внимателно бутна тялото на вълка, така че почти да опира земята. Ако не го правеше много внимателно, можеше да го раздроби на части, просто защото около нея нямаше време, в което той да се движи. Нагласи го така, че муцуната му да заоре в снега, там където преди бяха краката и.
Времето се върна.
Муцуната му се напълни със сняг и борови игли, ноктите на задните му крака заораха … а ръката и вече беше на главата му. Вълка замръзна. За един кратък миг, това което беше вълк се сви. Пред него се спусна решетка от воля и го откъсна от онова което беше той. Изправи се и седна. Тя се приближи и го помилва. Почеса го между ушите … Вълка се изправи на 4 крака и тя го възседна …
Сребърната лунна светлина падаше между голите дървета и осветяваше една красива девойка, възседнала голям бял вълк. Червеното наметало се вееше след нея, като голямо крило … вълка във вълчата глава ръмжеше срещу решетките, но вълка бягаше, без желание за друго освен да бяга … напред, през големите твърди … дърветата … по студеното бяло … снега …
Напред към онази странна бърлога … къща … на трудната храна … жената. Там на голямото открито … поляна … онова на което не биваше да стъпва … всички животни знаеха, че там не се стъпва … беше по-силно от тях. Колкото и да бяха гладни, нещо в тях не им позволяваше да стъпят на гол … поляната … но не този път. Този път прелетя през последните дървета и спря на няколко стъпки от бърлогата … къщата.
Жената слезе от гърба му и влезе в къщата. След миг се върна с голямо парче месо. Вълка във вълчата глава изведнъж се оказа свободен. Можеше да я нападне и да приключи с трудната храна … или да избяга отвъд големите твърди и да се махне от това място … но месото в ръката и … беше от грухтящите, които трудната храна ограждаше … мъртво месо… студено … отдавна умряло … но не мърша … миришеше на нещо друго … нещо, което не бе опитвал …
Не знаеше какво да прави … въртеше се в кръг … искаше да яде, но искаше и да избяга … но и нещо не му даваше да скочи на трудната храна и същото нещо не му позволяваше да се отдалечи … а месото миришеше … на месо … по-добре от мършата, която беше остъргал преди много …
– О, горкото. – в гласа и се прокрадна нотка на съжаление, когато видя луната в мислите на вълка. Беше ял най-рано преди месец … и то отвратителна мърша.
Нещо странно премина през вълка … трудната храна изпита … тръпка … като към член от глутницата … хвърли месото към него и той се зае с него … тя не беше от неговата глутница, но му беше дала храна и за момент беше изпитал нейната глутница към него … месото нямаше кръв. Не туптеше и не беше прясно, но беше месо. Челюстите му се впиваха и разкъсваха … пълнеше стомаха си … оглозга големия кокал, дори си помисли, да го счупи за костния мозък, но ръмженето на трудната храна го спря …
– Не си прави труда … старо е.
В главата му се появи спомен за последната храна и усещане за преди … преди … кокала не ставаше … мозъка нямаше да е вкусен … беше се наял до насита … а сега … там стоеше онова …
– Можеш да се пробваш. – от една страна чуваше ръмженето и от друга страна все едно говореше с вълк – образ на това как скача към нея и усещането за грижа и проблем. – А можеш и да си тръгнеш … – образ как бяга сред големите твърди с подвита опашка …
– Можеш и да пренощуваш в бърлогата между двата бора там и да си тръгнеш на сутринта. – Двете големи твърди, миришещи на игли … да точно там … между тях … малка скрита дупка … зайчина … бърлога … покрита с трева … суха … миришеща на вълци, мечки, зайци … но преди … не сега. Сега нямаше никого … а той беше сит … не си струваше … сън … щеше да свие носа в опашката си и да спи докато дойде светлината … обърна се и се отдалечи бавно …
– Значи това било вещерското преобразяване? – гласът беше плътен и идваше от сенките. Не го беше усетила … не и както усещаше нещата. Някак просто знаеше, че е там в мига в който заговори.
– Ако искаш мога да се превърна в мечка и да те разкъсам … или в орел и да те издера … – беше спокойна докато се завърташе, но в сенките нямаше никого. – И какво правиш тук? Дори такива като теб, каквото и да си трябва да не могат да припарят до тази поляна.
– Какво съм … ами просто съм. – създанието говореше спокойно. – Нещо в тази поляна ме караше да не се приближавам, за това реших да проверя какво е.
– От колко време си тук?
– От много. Усетих как спря времето. Много елегантно, наистина. Елегантно се справи и с вълчия … дори на мен ми е трудно понякога …
Беше усетил времето … бил е в нейния отрязък от време … никой не оставаше в нейното време … освен другите като нея …
Сянката се надвеси над нея…
– Предполагам, че ще се срещнем отново, госпожице …
И после вече не беше там. Просто не го усещаше ….
Вашият коментар