Спиш си сладко, сладко … половин час преди да ти звънне часовника за ставане за работа в събота сутрин, след като снощи до 01:00 си трепал The Skeleton king и си се примирил, че ще се наложи да дадеш едни пари за една игра и малката кучка се промъква на пръсти до теб, застава ти на главата и започва да те ръчка.
„Спиш ли? М? М? Спиш ли, бе?“
„Махай се!“
„Ставай! Дойдох!“
„Махай се от главата ми! Имам още половин час да поспя!“
„Няма да спиш! Ставай!“
„Имам половин час, кучко мръсна! Разкарай се! Ела след второто кафе, дори след първото!“
„Ама аз сега съм тук! Вдигай си заспалия задник!“
„Какво да правя толкова рано? Остави ме да поспя, ма!“
„Ставай! За половин час можеш да ме разпишеш … да провериш какво не съм дообмислила … дори, като никога можеш да си направиш блок схема!“
„Щи дам аз една блок схема! Разкарай ми се от главта!“
„Добре де, добре! Ама да не ми се мръщиш, като не дойда после?“
Сънено изръмжаване, нещо по посока на майка и и странната способност на собствения ми мозък да ме занимава с глупости в най-сладката част на съня.
15 минути по-късно отваряш ококорено очи, защото съзнанието ти пищи с всъчки сили, че си закъснял за работа! Включваш на 6-та, за 5-те секунди, които ти трябват за да се протегнеш до телефона и да видиш, че всъщност имаш отще 15 минути.
„А, хубаво, буден си. Хайде … започвай!“
„Какво да започвам, пък и ти! 15 минути още … кафе, път до работа … днешен пост, който ако не си мълчиш ще псоветя на теб и тогава … може би – ти!“
„О, хайде де! Протегни, се вземи си лаптопа … сега ще напишеш няколко реда код и после ще продъл …“
„Млъкни, мамка ти! И ме остави да си доспя.“
15 минути след това звъни телефона. Протягаш се … спираш го и разсеяно се заглеждаш в тавана, опитвайки се да накараш всички заспали части от съзнанието ти да включат на скорост …
2 очи, гледащи горе долу фокусирано в таван … – check!
2 ръце, които са подпрели главата ти, за да не падне, нищо че си легнал … – check!
Morning glory … „И виж сега тук, ако използваш някаква такава функция, ще можеш да получиш този резултат.“
„Да, права си. А тук мога да променя тази част за да … Твойта мама! Не ти ли казах да не ме занимаваш до поредното кафе?“
„Защо, нали си буден?“
„Остави ме да се наслъдя на събуждането си …“
„Събуждане, мабуждане … виж сега какво съм … тук, можеш да изпозлваш това парче код и да изведеш този резултат …“
„Уф, твойта сметка … нека поне се облека, а?“
Ставайки от леглото и насочвайки се към стола с дрехите. Бърза критична мисъл към подсъзнанието – „Нали знаеш, че те мразя? Защо я пускаш?“
„А какво да правя? Беше започнала да ме изпълва с кодове и изображения … А и знаеш ги какви са идеите – имат лошия навик да се промъкват. Нали помниш онази …“
Тук съзнанието ми е залято от картини за секс, душене, шамари … и точно докато ноктите на партньорката ми се впиват в ръката ти … откачена идея как да оправя шантавия mail сървър, който ми създава проблеми, се промъква в съзнанието … разширените от възбуда и страх очи … и случайните парчета код … повдигнето на голите гърди …
„Пак се отплесна!“ – бързо строскане към подсъзнанието, все пак трябва да се ходи на работа …
Тихо, засрамено мълчание в главата ми, докато пия кафе и гриза последния останал банан …
Понякога, наистина мразя да съм аз.
Ваш,
Lucifer
Снимка: bolandrotor
Пост 60 от поне 100
Вашият коментар