Ходовете на живота … или изкуството наречено търпение

Винаги съм твърдял, че животът е игра.

Винаги съм бил и активен участник в нея.

Аз съм създание, което предпочита да се случва, пред това да му се случват. Аз съм дейно животно, което обича да действа …

Но идва един момент в който си наредил всички фигурки на дъската. Когато плановете са направени, семената са посети и всичко което трябва да направиш е да чакаш.

Ето това е момента на моя провал … най-често тук е момента в който се провалям, защото не мога да оставя Живота да направи своите ходове … винаги трябва да пипна …

И отново съм натиснал END TURN … и отново съм изпаднал в това състояние на едва сдържано желание за действие. Защото нищо не зависи от мен.

Дъската за пореден път е наредена. Всяка фигурка е поставена на мястото си.

Сега идва ред на другия да направи своя ход.

А другият е Живота. Съдбата. Шанса. Моят противник с много имена. Моят приятел, който винаги е срещу мен. Моят враг, който винаги е до мен. Сега е негов ход да подреди своите фигури. Да размести своите парчета по дъската на моя живот за да се сблъскаме и да видим дали моите решения ще издържат теста на реалността.

И тук идва проблемът ми, защото никога не съм можел да чакам нещата да се случват покрай мен. Да изчакам течението. Да изчакам и да видя какво ще стане.

Но понякога просто се налага. Понякога нямаш повече ходове и трябва да чакаш. Да застанеш на собствения си сал в буйното течение на живота и да изчакаш нещата които си подготвил, семената които си посадил, да се случат. Да изчакаш и да видиш, дали фигурките разположени по дъската от мен и стратегиите избрани за тях ще издържат при сблъска с противника.

Дали в края на деня ще победя?

Не знам.

Знам само, че съм пристрастен към тази игра и смятам да я играя … отново и отново и отново … до последен дъх …

Ваш,

Lucifer