Способността да се надсмиваш над другите е ценна, но може би по-ценно е да можеш да се надсмиваш над себе си. Да успееш сам да се предпазиш от това, да се вземеш на сериозно.
Рано или късно всеки от нас започва да се взима твърде на сериозно. Няма как – егоцентризма ни тресе до състояние от което не можем да се измъкнем. И рано или късно това взимане на сериозно ни изиграва някоя лоша шега … и ако тази лоша шега е нещо поносимо – добре, но ако до толкова велико издигнатото ни его е малко по-крехко от колкото си мислим – едно такова стоварване от сериозните висини които сме заели, може да ни коства много.
Всички ние сме чупливи създания, егото ни е точно толкова крехко, колкото най-голямата ни несигурност и взимането на твърде на сериозно може да ни раздроби като хора … като интелект … като това, което сме, по такъв начин, че да не можем повече да се съберем. За да не ни се случи това има едно много ценно средство, което наравно с осъзнатата самозаблуда, може да ни спаси от всякакви много неприятни личностни кризи – самоиронията.
Колкото по на сериозно започнем да се взимаме, толкова повече трябва да се подиграваме сами на себе си. Вижте ме колко сериозни думи изписах, а още една забележка за собствената ми гениалност няма!
Понякога просто забравяме, че сме хора и допускаме грешки. В стремежа си да бъдем специални или да бъдем велики … изобщо да заемаме позата, която сме си избрали да заемаме, пропускаме малкия момент, колко всъщност сме смешни, погледнати от страни. И защо да оставяме удоволствието на друг да ни го покаже, като можем сами да се надсмеем над това в което сме избрали да се превърнем.
Самоиронията има силно присъствие в отношението ми към самият мен. Егоцентрика в мен има нужда от усмиряване и поставяне на място. Има нужда някой да му кажа когато се е самозабравил.
Всички имаме нужда от това – саморегулиране. Самоирония в която да окъпваме онова, което сме, за да не му позволим да стане твърде голямо и да изгубим контрол върху образа, който сме приели да изиграем. Защото тогава … тогава се стоварваме от висините, които сме избрали, до низините на които ни натирят … и тогава започва едно събиране на части от себе си и лепене … по-добре сами да се свалим от колкото да ни ритнат по кристалния задник.
Никой не е застрахован от насмешката на другите, няма как да избягаме от нея, но за да не боли толкова много, а и за да не бъдем такива задници е добре да се надсмиваме сами над себе си … всичко друго са глупости.
Ваш,
Lucifer
Вашият коментар