Това е отговор на една тема, която поставиха във форума на f-bg и ще се появи тук и там.
Добър … лош.
Красив … грозен.
Умен … глупав.
И чак после човек. Всеки от нас поставя другите в някакви шаблони, някакви групи … дали по външен вид, дали по някакъв друг признак. Всеки един от нас натиква другите в някаква рамка, поставя ги в група, описваща ги … правим го дори за самите себе си, описвайки се пред другите.
Правим го не защото можем … напротив, правим го защото не можем.
Поставяме хората в някакви рамки, за да ни е по-лесно да ги възприемем … по-лесно да ги … опишем пред самите себе си. Дали ще е външната им красота или светлината на ума им. Дали ще е благородството на духа им или падението на желанията им, ние натикваме хората в рамките, които сме поставили за тях, но го правим не защото можем или трябва. А защото наистина не можем да мислим друго яче за хората около нас.
Колкото и да е трудно не можем да разчупим стереотипното мислене … не можем да мислим за другите първо като за хора, първо като за същества, а чак после като за нещо друго. Не можем, защото не сме устроени така … устроени сме да виждаме формите и шаблоните … описателните символи за другите и чак след това да мислим какви същества са … И колкото и развити да сме, колкото и мислещи да сме, няма да можем да избягаме от шаблоните в които поставяме другите и себе си.
Но тук идва другия въпрос, който е много по-важен. Не дали трябва или не трябва да мислим в шаблони, а какви са шаблоните в които мислим? Какви са описателните … прилагателни и колко твърдо ги свързваме с хората за които сме ги сложили?
Дали виждаме само външната грозота, сипничавото лице, разкривени нокти, липсващи пожълтели зъби и дъх на мърша в човека подал ни ръка или ще осъзнаем това, че се е спуснал в пропастта с риск за живота си и се е хванал за изсъхнала вейка, за да ни я подаде.
Точно това е важния въпрос със шаблоните в които поставяме хората. Готови ли сме да ги разчупим?
Всеки един от нас е предубеден. Дори аз, колкото и да не ме поставя в добра светлина съм предубеден. Мислите, че не сте ли? Колко от вас са гледали клипа на Britains got talent където се появява Сюзън Боил? Колко от вас, като мен, си помислиха че са ви пратили клипче, в което подиграват на една бедна жена, която се е направила за смях, пред цялата телевизия … И колко от вас, като мен, останаха с отворена уста, когато видяха истината … не още повече – когато истината ги шибна с лопата в лицето и се присмя на опуленото им изражение. А истината е проста – всички сме предубедени, всичко поставяме хората в някакви шаблони, форми, норми и описания – такива сме си. Не знаем друго. Но важното е да сме готови да разчупим предразсъдъците си и да си признаем, че сме сбъркали. Да осъзнаем … да осъзнаем, че не винаги хората са това, което изглеждат.
Колкото и да искаме, не можем да избягаме от предубедеността си. Това, което можем обаче е да се научим да не затъваме в бетона на собствените си граници – да държим ума си отворен, за идеята, че може и да сме сгрешили с това как сме описали в собствената си глава някого. Да се научим, че не винаги бялото е бяло и не винаги черното е черно. Винаги съм твърдял, че доброто и злото са въпрос на гледна точка и докато за едни човека срещу нас облечен в костюм вдъхва доверие, то човека който е усетил скъпите обувки в зъбите си, ще знае да не го доближава. Колкото и пъти да сте били прави, да поставите на някого етикет, колкото и пъти, този етикет да е бил заслужен, винаги трябва да имаме едно на ум, че може и този път да не сме прави и човека срещу нас да не е такъв какъвто изглежда.
Защото макар във 99% от случаите човека насочил пистолет срещу вас да иска да ви застреля, го има единия процент, когато се цели в чудовището зад вас, което се опитва да ви изяде.
Добър или лош … красив или грозен … а защо не и двете?
Ваш,
Lucifer
Снимка: my other me
[…] Шаблоните в коит… […]