Преди няколко дни из reader-а ми се появи един материал на Васи озаглавен Чело коте книжки …
В поста си тя повдига един важен въпрос, а именно реконструкцията на материала по литература и отпадането на няколко класически автора … и като цяло мнението и за материала по литература и за това как, ако разчитаме на него никога няма да накараме децата да четат, защото според Васи си е скучен …
Да си призная – нямам мнение по този въпрос. Никога не съм може да се справям с задължителните неща в училище – не че нещо, но ми бяха скучни и точно това ги правеше непоносимо трудни за мен. Тези, които ме познават знаят, че обичам да чета, но малцина знаят защо. Това не е някаква любов към книгите породена в училище … не – придобих я по-късно, когато майка ми ме подлъга че Деветте принца на Амбър е книга-игра (модерен по онова време жанр в българската литература). Но не мисля, че проблема се изчерпва само с литературния материал в любимото ни училище …
Лично според мен, начин по който се подхожда към децата, които сега учат е грешен. В какъв смисъл грешен. ще попита някой – в най-простия – сбъркан е. На децата се преподава неимоверно количество информация, от която много малко се превръща в знание. Децата се насилват да зубрят, да гонят оценки и да запомнят … но не им се позволява да мислят … дори напротив – има предмети в които мисленето е сведено до минимум … и това са предметите в които трябва да се мисли … литературата е само един от тези предмети. И докато в Българския език, нямаш друг начин освен да назубриш граматиката, то нима целта на литературата не е да разшири хоризонтите … да ни покаже земи, до сега не виждани? Защо трябва да зубрим какво е мнението значението на авторовите думи привнесено от някога живял критик, който не може да знае дали точно това е искал да каже автора, или просто е нахвърлял думи, без дори да им вложи някакво значение …
Един народ, една държава … едно общество се обуславя преди всичко от младите си … от децата, които идват за да превърнат бъдещето в настояще. А сега от училищата излизат субекти, които знаят (когато знаят), но не могат да мислят. Няма аналитичната мисъл необходима за разбиране на познанието в главата им. За моя най голяма радост, аз всъщност не бях много добър ученик. В най-добрия случай бях посредствен и то не защото съм глупав, а просто защото материала не ме грабваше. Не ме влечеше …Поне не целия – предметите, които ми бяха интересни, бяха тези в които ни позволяваха да мислим … в които се изискваше творчество, много повече от колкото познаване на някакъв материал. Мога само да се радвам на това, защото това, наистина си е късмет – така знам и разбирам всичко което знам. Дори в момента отказвам да възприемам неща, които не мога да разбера. Няма ненужно знание и няма ненужна информация … но има безсмислена информация …
Според мен проблема на образованието ни е точно това – цени се информацията, а не познаването и разбирането и. Това създава едни знаещи, но не можещи млади, които трябва приемат това, което ние градим и да започнат да градят свое собствено след нас … но как ще направят това, ако не могат да се приспособяват? Ако са свикнали да работят и действат по установени правила и инструкции … въоръжени със знание, което не разбират и което не могат да доразвият. Мисленето и създаването на абстрактни конструкции … комбинативноста о адаптацията на това което имаш и знаеш, за да постигнеш целите си е това към което трябва да се насочи образованието у нас. Само така ще можем да се доверим на тези след нас, че могат да направят каквото трябва.
Материала по литература е само един пример … макар и голям, но дори той не е толкова важен за промяна, колкото промяната на начина по който се преподава литературата …
Ваш,
Lucifer
Пост 48 от 60
Снимка: jimmywayne
Вашият коментар