Уважение …

Докато четях поредния спор, по поредния спорен въпрос попаднах на нещо, което ме накара да се замисля. Въпроса за уважението. Уважението което дължим на другите …

Да, дължим.

Защо да дължим уважение на хората?

По една много проста причина – ако искаме ние самите да бъдем уважавани, то трябва да се научим да уважаваме другите. Имам предвид простото уважение, което едно живо същество дължи на друго – да, аз признавам твоето съществуване. Не говоря за разбиране, не говоря за харесване. Говоря за установяване на едно първично отношение с всеки индивид, което се гради на взаимно зачитане. На взаимно уважение …

Да, аз не те разбирам и не мога да се съглася с теб, но те уважавам, защото имаш различна гледна точка от моята … Или както на мен лично ми се е случвало – „Може да не те харесвам, но те уважавам заради …“

Уважението и зачитането на другия е това на което трябва да се градят отношенията ни. По-важно е от харесването, по-важно е от приемането. Уважението е мможе би основната граница, когато става дума за комуникация. Защото без него, спираме да ни интересуват хората край нас. Ние сме социални животни, живеем в общество, което колкото и да е объркано и счупено, се гради върху грижата за другите. И по-скоро върху отказа от някои лични свободи, в полза на обществото, като имагинерна единица. И всичко това се гради на две много тънки нишки – Уважение и Зачитане.

Уважаваме правото на другия да бъде себе си, така както се надяваме той да уважава нашето. Без разбира се неговото себе си да се противопоставя твърде остро на нашето. За да можем да живеем в псевдохармонията, която наричаме ежедневие. Уважението към другия и зачитането на неговото право е това върху което се гради всичко.

Да уважаваме правото му на мнение …

Да уважаваме правото му на свобода …

Да уважаваме правото му на личност …

Да уважаваме правото му на изразяване …

Точно толкова колкото очакваме да уважаваме нашите. Взаимното уважение …

И до къде се простира уважението? До къде се простира компромиса от личното си удобство, което трябва да правим за другия?

Лично според мен – до там до където уважението и приемането на другия не вреди на нас самите. До там до където личната свобода на индивида срещу нас не нарушава нашата лична свобода. Тук не говорим за социални норми, защото те са индивидуално не приложими. Тук говорим за онзи момент в който уважението към свободата на другия е това, което ни дефинира пред нас самите.

Лично аз винаги започвам отношенията си с хората с доза уважение. Онова уважение, което дължа на всеки, защото очаквам той да ме уважава по същия начин. Постепенно във хода на комуникацията и отношенията ни, това уважение или се губи или се печели. Независимо от това дали харесвам някого или не го харесвам. Независимо дали ми е добър приятел или противник. До момента в който го уважавам, аз го смятам за човек. За достоен приятел или противник. Независимо от страната на скалата. Независимо дали ще го смажа, побеждавайки го или ще го въздигна, помагайки му, аз го уважавам и го приемам за равен.

Но ако уважението се загуби?

Какво тогава?

Рядко се случва … дори в днешния свят рядко се намират хора, които да загубят уважението ми. Тогава? Тогава е просто – това са хора, за които няма да си мръдна пръста. Ако не ми се пречкат и аз нищо няма да им правя, но никога няма да им помогна.

Уважение … и все пак какво разбирам аз под уважение …

Уважение е онова … усещане … чувство, което в очите ми прави човека – човек. Може да не те харесвам за мнението, което имаш. Може да споря с теб. Може да се боря с теб. Може метафорично и буквално да искам да ти счупя краката. Но те уважавам. Готов съм да споря и да се бия с теб, но ако някой нарушава правата ти, ще те защитя, така както ще защитя себе си. Може да си враг, но те уважавам достатъчно за да те смятам за такъв …

Иначе? Иначе си кал.

За мен уважението е изключително важно. Уважението е една от ключовите обусловки на поведението ми спрямо хората. Спрямо отделния индивид и спрямо хората като цяло. Уважението, според мен, е това което дължим на другите … за да можем да го получим от тях.

А вие как мислите? Уважението дължимо ли е … и ако не, тогава как можем да го очакваме?

Ваш,

Lucifer

Снимка: amee@work