Вярата или разума – на какво се осланяме?

Миналия семестър в университета ме бяха карали да пиша есета, та това е едно от тях. Избрах си ги такива отвлечени, просто защото бях отвикнал да пиша, покрай множеството програмиране.

Човек е интересно същество. Ние сме интересни същества – логични и разумни, създания усвоили атома и преборили болестите. Покорили сме света в който живеем и сме го поставили на колене пред мисълта си. Но и сме създания не логични – създали сме атомната бомба, убили сме повече от нашия вид от която и да е болест и разрушаваме единствения свят в който живеем.

„Cogito ergo sum“ – мисля, следователно съществувам. Мисля и с мисълта си осмислям света който осъзнавам. Но мисълта и разума имат лимити. Те работят само с това което знаят. Те срещат своята преграда на края на книгата, в последната нота на мелодията, в последния щрих на картината. Разумът е граничен. Разумът е необятен и разширява все повече това което е, но той все пак е граничен. Научния разум, мислящия разум, разумът на тези, които поставят основите на нашето разбиране за света.

Но отвъд разума съществува едно друго чудо на човешкото същество – вярата. Вярата, че може повече, вярата че има повече. На ръба на разума стои бездната на непознатото … през тази бездна се движи вярата. Не вярата в смисъла на религия, не. Защото религията е това което подтиска разума и чистата вяра. Вярата в себе си, вярата в невъзможното но допустимото.

Някога попитах човек, много по умен от мен, направил повече открития в сферата на физиката, от колкото аз сигурно мога да разбера, спасил неимоверно количество животи и дал ни възможност за бъдеще – „Ти вярваше ли, че има нещо, за да го откриеш?“, той ми отговори – „Всяка сутрин заставах над масата си и започвах експериментите си, точно защото вярвах, че това което смятах за невъзможно няма начин да не го направя.“. Това е истинската вяра. Вярата, която допълва разума. Вярата, която ни помага да постигнем това което не знаем.

Вярата и разума са два от основните стълбове на които се гради човешкото общество. Две от трите „качества“ на разсъдъка ни, направили възможно излизането от пещерите, овладяването на огъня и покоряването на звездите.

Вярата и разума трябва да вървят ръка за ръка – мисъл с вяра и вяра с мисъл. Ако спрем да вярваме в невъзможното никога няма да го превърнем във възможно. Но не можем просто да го пожелаем. Да го извикаме с вярата си да съществува – нашият разум трябва да го създаде. Вярата отваря вратата и прекарва първата пътека отвъд границите на разума, но разумът е този, който трябва да колонизира новата територия.

Вярата без разум е нещо зло. Вярата без разум ражда религията. Не религията като морални ценности и основи за изграждане на цивилизации, а религията като Sacre Congregatio pro Doctrina Fidei или както е по-известна – Светата Инквизиция. Религията, като джихад и такбир (Светена война срещу неверниците и Аллах Акбар (Аллах е велик). Това дава вярата без разумът – опустошение, унищожение и разруха. Загърбване на постигнатото с цел да се удовлетворят желанията на един Бог, който дори не желае това. Вярата без разум е смърт. Разруха в колосални размери, но и разумът без вяра не е по-добре.

Без надеждата, без вярата, че има нещо отвъд познатото, отвъд разумът ни, няма да има за какво да развиваме този разум – ще останем вечно затворени в границите на това, което знаем, защото дори фантазията е вяра – вярата в чудесата, в бъдещето, в нас самите … Разумът е студен и пресметлив, той работи с крайни величини, с познание, с това което има. Без вярата в това, което е отвъд няма да иска да го постигне.

Ние сме същества странни  – строители и разрушители. Можем да вземем разумът и да му отнемем вярата, можем и да вземем вярата и да и отнемем разумът, но нищо от това няма да направи нещо хубаво. И вярата и разумът са инструменти – те са в нас за да бъдат използвани. Те са еволюционно обусловени. Социални постижения, появили се в началото, когато сме изпълзели от калта и са с нас и до днес. Неразделни, неизменни, но и никога не същите.

Вярата и познанието не трябва да са противопоставени – те са просто двете от страните на това, което ни помага да се развиваме. Те са творението и разрушението в нас. Копнежа за нови неща и знанието как да ги постигнем.

А вие което бихте избрали … и защо изобщо искате да изберете едното, като можете да употребите и двете?

Ваш,

Lucifer