Първи юни, а?
Ден на детето …
ДЕН НА ДЕТЕТО! Дистанционното, телевизора и Канал 1 … току виж дават Милион и едно желания! Де този късмет де, ама това е друг въпрос.
Първи юни … на времето свършвахме училище по това време. Първия ден от ваканцията … или само още 15 дни, в които да се правим че ходим на училище … но като цяло – учебната година е приключила и гледахме вперили поглед в лятото и чакайки водата да се стопли за да ходим на плаж.
Но пораснахме … 01.06 остана просто една дата в календара и ако не са разните там социални мрежи и телевизии да ни напомнят, съвсем ще забравим че това е деня на детето. Просто защото всички порастваме, дори такива дечковци като мен. Забравяме какво е да си безгрижен и да нямаш други притеснения освен какво ще има за закуска и каква точно беля да свършиш днес.
Порастваме …
Забравяме …
Губим части от детето в себе си …
И за какво? За възможността да пораснем. За възможността да забравим детското в себе си …
Кофти сделка според мен … кофти сделка … която не можем да откажем. Защото времето ни гони … гони ни и бягайки от него се превръщаме от създания, за които първи юни е празник, в такива за които е делник.
Но дори в порасналите деца трябва да остава детското. Онова чисто и непорочно възхищение … да гледам света с отворени очи … и да искаме да го опознаваме … защото така се учим – дори като пораснем – да запазим любопитството на детето в себе си …
Защото трябва да има нещо детско в нас, ако искаме да научим тези след нас да не губят детското в тях. Защото красотата и наивността … фантазията и желанията са нещата, които променят света. Малко по малко. Стъпка по стъпка. Всеки от нас, борейки се за детските си мечти с детска наивност прави света едно по-добро място.
За това и не трябва да оставяме детето в нас да изчезне. Защото то е това, което ни помага да продължим през сивия ден. Детето в нас е това, което вижда цвета в света и мечтае и фантазира за лято в снежната виелица. Децата … онези остатъци от тях, вътре в нас е това което ни прави по-добри. Те са тези частици от нас, които ни пречат да се изгубим в ежедневните битки на големите.
Детето в нас … това е онзи импулс който те кара да се хвърлиш от буната или да си купиш радио-управлямо хеликоптерче с което да си летиш из къщи. Детето в теб е това което те кара да искаш нещата да са по детински по-добри.
Някак си колкото и да порастваме не бива да губим точно това дете … онова вътре в нас, с ожулените колене. С хвърчилото в ръка … скрито зад камъните в играта на мижънка … не трябва да губим онзи малчуган, който от насип пръст прави планина, а от парчета плексиглас – щитове … защото това дете е това, което ни кара да мечтаем в сивотата на офиса и да творим, когато другите ни сили са изчерпани …
Та … не губете детето във вас, за да могат вашите деца да имат един по-добър свят в който да са деца …
Ваш,
Lucifer
Снимка: Marina del Castell
Вашият коментар