Днес било първи юни! Ден на детето.
Все пропускам такива дни покрай ушите си … и покрай себе си като цяло. Работя на график, така че ми е все тая …
Но има различни … елементи – детски песнички, навяващи спомени. Спомени извикващи други … и така в един омагьосан кръг, докато в някакъв момент не се окажеш за секунда залян от онова отдавна забравено дете в теб. Онзи, който се е свивал пред черно белия телевизор в 10 сутринта, докато баба е правила мекици и е гледал кака Лара и нейните Милион и едно желания … детето, което научаваше часовника само за ден, за да не изтърве втората част …
Днес е един от онези дни, когато ми се иска поне за малко да се върна в миналото – дърветата, които се превръщаха в космически кораби, улицата, която беше нашето царство. И хората покрай теб – приятели, хора готови да те подкрепят във всяка откачена лудория – дали ще се промъкнеш през малкото прозорче в заключената работилница на чичо им, за да си вземете магнити, или ще се покатериш по нечии покрив за да стигнеш до зарзалата отзад …
Някъде там … в миналото остава една малка част от нас, която ни се иска да можем да запазим, но някак … се оттегля … заглушена от здравия разум. Онзи малък аз, който висеше на черешата на дядо Коста, заедно с внука му, някак не успява да достигне до този аз, който ще вземе стълбата и ще се качи до горе … че този аз дори и не обича череши. Но онзи малък аз е там … вътре скрит и от време на време … в музиката и текста на отдавна забравена песен или в стъпките направени по отдавна изчезнала улица се надига и рисува зад очите ти – показва ти нещата както са били … тогава, когато барабонките ставаха на амуниции … когато детската градина от която се опитваше да избяга през седмицата се превръщаше в игрална площадка събота и неделя и във ваканциите.
Вкуса и миризмата от мекиците на баба, направени на старата печка в старата къща … скърцането на асмата, когато седнеш на люлката … магията от това какво има в заключената стая и в шкафа …
Някъде там … някъде дълбоко онова момченце стои и чака онези отделни моменти, когато може да тръгне по старите стъпки … да се качи на гаража, отдавна съборен и изчезнал и да скочи в пряспата сняг сред виковете на децата покрай него … време когато парите ти трябваха за сладолед или ледено сокче … Време, което няма да се върне … защото онова дете го няма … то е някъде там и гледа с големи невярващи очи онзи по пораснал аз – много по-тих, за сметка на неговата бъбривост, много по-сигурен за сметка на неговата неувереност … но и много по-сериозен. Много по-натоварен …
Някъде вътре в нас има едно малко момченце/момиченце … което ни гледа стресирано и се чуди какво се е случило с него … къде изчезна детството и усмивките, заменени със сериозни изражения … и как може да говори като голям? От кога разбира от иконо … каквото и да е там за паричките и политика … и разни непонятни други неща …
Може би понякога трябва да се заслушваме в себе си за да чуем онова от нас, което понякога забравяме …
А детето във вас още ли се обажда от време на време?
Ваш,
Lucifer
P.S.: Поздравче с една песничка, която винаги ме кара да съжалявам, че не съм Питър Пан и не мога винаги да остана дете …
Снимка: vivcho
Пост 2 от 60
Вашият коментар