За падението на враговете ни.

Тихото задоволство, когато хората, които са се изправяли срещу теб падат …насладата от това да стоиш и да наблюдаваш, как сами са се закопали и пропадат все по-дълбоко в дупките, които сами са си изкопали …

Всеки от нас има хора, за които би се радвал да наблюдава как потъват притиснати под тежеста на собствените си грехове. Аз не правя изключение – има хора, които по една или друга причина искам да видя как затъват … и ми носи някакво небивало детско удоволствие да седна от страни и да ги наблюдавам как започват да се давят в собствените си действия … как метафоричния Апокалипсис настъпва за тях. Може би единственото нещо, което ми носи по-голямо лично удовлетворение е да съм спомогнал за самозаравянето им … но хайде … и опънал се на метафоричния шезлонг, с коктейл в ръка, да се наслаждавам на падението, на тези, които са имали не благоразумието да попаднат в списъка ми на „хора, които за които бих отделил време да закопая“. Този списък не е много дълъг … в него има само няколко човека, но това са хора, за които дори бих си направил допълнителен труд да им го набия …

Но много обичам да гледам как сами затъват, без нуждата от моята намеса … без да се налага да полагам усилия … просто собствените им действия, рано или късно ги хвърлят с бясна скорост към стената, с надпис „Справедливост“ , за да се размажат в нея.

Дали тази наслада ме прави лош човек?

Разбира се! Аз да съм казвал нещо друго?

Аз съм отмъстителен, дребнав и злобен с хората, които са ме накарали по една или друга причина да ги поставя в някой от черните списъци в главата ми. Предатели, страхливци, подлеци, които се възползват от слабите, хора без чест и достойнство. За такива хора, не бих си мръднал пръста да им помогна … може би в някакъв момент, ако е на живот и смърт.

Но онези другите … тези които с удоволствие бих наблюдавал как затъват са една малка групичка … хора срещу които имам „лично отношение“, които по някаква причина са попаднали на лошата ми страна … това са порода хората на които с удоволствие бих хвърлил въже когато се давят … и бих пуснал въжето, за да ги гледам как джапат във водата … за момент окрилени от надеждата … и после попарени. Това са хората, които ако съм в добро настроение бих причакал някъде с лопата … ако не – с кирка или мотика.

Малко са, но има и такива хора … хора, чието падение ми носи някакво такова специфично задоволство, някакъв вътрешен мир … и детинска радост … усмивка, разцъфва на устните ми и ми се оправя деня. Много малко неща могат така да ми оправят деня, като червеното петно, оставено от тях върху метафоричната стена от преди малко … може би само ако аз съм ги засилил на татък, но не винаги можем да имаме всичко, което поискаме, така че и забавения каданс от катастрофата им ми стига …

Справедливостта възтържествува. Понякога късно, понякога с малко помощ, но тържествува и супер много ме забавлява да я гледам, как танцува върху падналия ми враг.

Аз съм зъл – знам! Но поне съм честен, въпреки, че съм лъжец –  направи грешката да влезеш в списъка на хората, които бих се радвал да страдат … и рано или късно ще те видя да страдаш, дори аз да не съм виновен за това.

А вие? Вие наслаждавате ли се на гибелта на враговете си?

Ваш,

Lucifer

Пост 28 от 60

Снимка: England