Вчера в един разговор във facebook се заговорихме за писането и показването …
По-скоро за това, че аз пиша и ексхибиционистично показвам, а човека в другия край на разговора пише и не показва. Дори е била обвинена, че пише и не показва, за да може да подклажда вътрешното си чувство за превъзходство над другите … нещо, което да я отличава …
А дали наистина е така?
За кого всъщност пишем?
Това е може би по-важния въпрос … защо всеки от нас сяда зад клавиатурата, отваря любимия текстов редактор и започва да свързва буквите в думи и думите в изречения … после изреченията от отделни части се превръщат в градивната структура на един текст, който ни изобразява и изгражда … творим … не ме разбирайте погрешно, не смятам себе си за човек на изкуството, не се смятам и за журналист … аз просто обичам да пиша … да оставям думите да текат и да се обогатяват със смисъл.
Но защо?
Защото искам. Пиша за себе си … пиша за да превърна някаква своя идея в букви, думи и изречения … за да я видя претворена … пиша заради самото писане. Но аз не крия писанията си, напротив – излагам ги тук, пред вас. Не за друго, а защото писането е половината процес. Половината от желанието да твориш с думи … другата половина е да те четат. Да се покажеш пред хората и да ги оставиш да погледнат в човека скрит зад думите … да погледнат това, което си се опитал да кажеш и да го разберат правилно или грешно, всеки според своя манталитет и познания …
На няколко пъти съм казвал, че не толкова пиша текста, колкото текста сам се пише чрез мен … сядаш … слагаш пръсти на клавишите … и текста потича … започва да запълва бялото поле, очакващо го … да го изпълва и да му придава форма … и единственото което ти остава е да следваш извивките му и да се опиташ някак да го насочиш, или поне да загладиш ръбовете му …
Защото текста иска да бъде четен. Иска да бъде представен пред другите … да бъде възприет …
Пиша за себе си … преди всичко. Пиша за да удовлетворя желанието да пиша … като глада … или желанието за секс … някак скрито и едновременно натрапващо … наречете го муза … въпреки, че няма свое съзнание … просто желание да застанеш пред белия лист и да го изпълниш с текст … понякога дори нямаш тема, а само желание … и това желание е като глада … или като студа – натрупва се вътре в теб … в главата ти и иска да бъде удовлетворено … можеш да го подтискаш, но рано или късно трябва да го удовлетвориш … да нахраниш … да изчукаш … да стоплиш мисълта … да и дадеш освобождението за което се натрапва …
Но текста иска и да бъде четен … да бъде видян … и ти пишеш и за другите. Пишеш и за тези които те четат … даваш им още и още от себе си … защото писането е двустранен процес – все пак някой трябва и да го прочете … дори да си само ти.
За това не смятам, че писането за да те четат те прави ексхибиционист, както и писането за себе си те прави надменен … не просто текста има различни изисквания към различните автори – един иска да бъде четен, друг – просто да бъде написан …
В димите има магия … фантазия … желание … творение …
Думите са едновременно творец и творение … защо тогава да нямат и собствено желание?
Ваш,
Lucifer
Снимка: Charles Jeffrey Danoff
Вашият коментар