Поредния двоен пост – един тук и един във форума.
Вчера, четейки коментарите в една от най-хубавите теми за последните дни, отново се сблъсках със стена, която се изпречва срещу мен за пореден път. Като цяло темата засягаше какво ще направим ако, като родители, детето ни дойде и ни каже или открием по случайност, че и то като нас има влечение към BDSM … и още повече какво ще почувстваме ако неговите влечения са в страни от нашите … най-вече ако излизат извън собствената ни зона на комфорт.
Много хора споделиха много гледни точки. И темата се развиваше подобаващо – с допускане и приемане. С идеи … с надежди и разсъждения … и всичко щеше да е много хубаво, докато не се появиха мнения, които отказваха на собствените си деца разбирането, което изискват към тях.
Няма да цитирам или да посочвам с пръстче. Не е нужно.
Но четейки тези мнения отново се запитах много важен въпрос – защо изискваме да ни приемат другите, но отказваме да приемем тези, които излизат извън зоната ни на комфорт?
Да, човек като социално животно гледа да се огражда само с хора, които, ако не мислят като него, то поне не излизат извън зоната в която ментално се чувства … спокоен и комфортен. Рано или късно всеки се сблъсква с нещо, което нарушава тази негова граница на удобство … или по-точно собствената му граница на нормално.
Първичната реакция в този момент е да обявиш този, който напуска тази граница за ненормален. За някой, с когото не искаш да комуникираш … до тук добре – всеки има правото да не комуникира с някого. По една или друга причина – не иска. Но някои хора отиват малко по-далеч – не само не зачитат мнението на другия или го намират за странно и извратено, но искат да наложат виждането си над него без да се замислят, че самите те може да изглеждат странни и извратени в очите на другите.
В следващия момент, всеки който се опита да им покаже собствената им … нека го наречем самозаблуда, бива обвиняван, че не само не разбира, но и не приема различните. Бива нападан за гледната си точка, която е различна по същия начин, по който те нападат.
Интересно ми е от къде произтича този двоен стандарт?
Нима можем да смятаме, че собственото ни мнение е меродавно и е ултимативна истина? Кое точно ни дава правото да искаме да сме стандарта за мисъл? Защо пренебрегваме свободата на изразяване и свободата на мнение на другите за сметка на собствената си святост … макар и святост само в собствената си глава?
И за да не задавам риторични въпроси, нека се опитам да отговоря първи:
Аз никога не съм смятал, че мнението ми е меродавно. Винаги съм изразявал само и единствено мнение. Подкрепено с факти или разсъждения, но само и единствено мнение. Много отдавна надраснах възрастта, в която се смятах за вечно прав. Аз имам гледна точка и искам тя да бъде уважавана точно толкова, колкото аз уважавам гледната точка на другите.
Не смятам, че нещо ми дава право да съм стандарт за мисъл. Да, аз съм коректив, когато обмислям собствените си идеи. Всеки един от нас е коректив за идеите на другите, когато тези идеи стават част от нашия живот и ни докосват, но само до там – ние сме коректив на тези идеи, когато те се отнасят до нас самите. Не можем да бъдем коректив на чуждите идеи като цяло. Аз все пак изразявам само мнението си и смятам, че съм прав за себе си и спрямо фактите с които разполагам.
Всеки има право на мнение. Всеки има право да защитава мнението си, но смятам, че е … нека го нарека нечестно, да се опитваме да налагаме своето мнение като единственото правилно. Всеки има своите разбирания. И всеки има право на своята гледна точка …
Но най-важното е че всеки от нас има своите предпочитания – кои точно сме ние, че да смятаме някого за извратен? Кое точно ни дава право, дали по отделно или като група да отказваме правото на съществуване и изразяване на мнение, само защото неговия фетиш е по-странен?
Кога точно странноста се превръща в норма?
Кога точно отказването да приемем някого, защото е различен се превръща в прокуждане на различните?
Кога точно „Сиситата са извартени“ се превръща в „Смърт на мъжете носещи женски дрехи!“?
Нека не забравяме, че всички се водим извратени и неприети от „масата“ … всеки един от нас е странен за всички останали, всеки един се бори за мнението си … тогава защо отказваме правото на мнение на другия? Защо нашето мнение да е по-важно и да трябва да бъде наложено над мнението на другите. Само и единствено за да сме прави? Само и единствено за да сме най-великите?
Ваш,
Lucifer
Снимка: Adam Arroyoroyo
Някак важно е човек САМ да приеме себе си ТАКЪВ какъвто е. Всеки един от нас има СВОИТЕ лични конфликти дълбоко в себе си. Понякога бяга от тях. Понякога си слага маска и житейска роля за да се впише в дадена общост или среда просто за да бъде част от нещо. Което е нелепо. Всеки човек приема света себе си и околните в него по ИНДИВИДУАЛЕН начин. Сблъск на мнения и лайф стайл е имало и ще има докато го има ВИДА ни. Човешкия. Нормално е. В природата ни е. Понякога има допирни точки и обща хармония- един вид среден път, понякога такъв няма- всичко е в ЛИЧНИТЕ действия на самия индивид. Човек своето място не намери ли едва ли масто в света би намерил а и на кого РЕАЛНО му пука какво мислят за него другите? Няма масово харесвани хора. Интересна тема е за “извратеното“- то има много лица. Може да се ползва универсално. Не като диагноза, не като присъда, не като оръжие за лична война. Глобален термин е. Без клишета в себе си. Лично аз не деля хората на пол, етнмос, ориентация и тнт- деля ги на нормални и опасни. Какво за мен е нормалния човек- този, който следва своя път без да смущава хармонията на другите. Какво е опасния- човек, който безумно опитва да бъде всичко и всеки , драпайки към нещо нереално, рушейки а не създавайки. Лесно е. Пречи ли ми някой? Всеки има своето място под слънцето НЕ по-малко от мен самия-дали мъж в женски дрехи или жена с его на мъж стига да не навлиза в личните ми граници. Там е разликата. Мже би извратено е грубата намеса в чуждите пространства..Малко дълго се изказах 🙂