От няколко дни се каня да нахвърлям малко мисли върху тази тема. Беше ми подхвърлена малко преди лягане преди няколко дни, а после ме завъртя политическия хумор …
Та днес реших да се откъсна от политиката и да видя какво мога да сътворя, защото темата ми е интересна. Не веднъж съм казвал, че религията е опасна … но и за това ще дойде време …
„Положителните и отрицателните страни на атеизма“?
Може много да се говори за атеизмът като начин на мислене … като светоглед и позиция. Атеизмът е спасението на мислещия ум от оковите на вярата. Атеизмът е творчесакта мисъл разгърната свободно от ограниченията на това което е наложено. Атеизмът е начин на мислене, начин на опознаване. Свобода … но свободата може да е двуостра. Точно най-голямата сила на атеизма е и неговата най-лоша страна – свободата да мислиш за себе си.
Свободния ум няма нужда от ограниченията на религията. Свободния, стабилен ум има нужда само и единствено от това – от свободата. Свободата да избираш, свободата да твориш, без да бъдеш ограничаван. Но тази свобода идва с една много специфична цена, която всъщност много хора не са готови да платят – липсата на място за бягство. Избереш ли да мислиш за себе си, няма как да избягаш и да се скриеш. Избереш ли мисълта, вече няма как да намериш убежище във вярата. Спира да има морал, наложен от бога или от всевишна сила. Всяко твое действие е твое действие и няма как да се скриеш и да избягаш от собствените си отговорности.
Това е хубавото и това е лошото на атеизма – свободата. Свободата от илюзията Бог. Свободата от илюзията, че някъде там има нещо, което те закрила или ти помага. Свободата от морал, наложен от някой друг. Свободата да въздигнеш себе си до висините, на които само ти си способен. Свободата …
Свободата и мисълта. Осъзнаването, че си само това, което можеш да постигнеш сам. Освобождението от илюзията, че някой друг трябва да те въздига или да те напътства. Атеизма е избора да махнеш помощните колелца на собствената си реалност. Да няма кой да те пази … но и да няма кой да ти се налага.
Човек е свое собствено творение. Всеки един от нас и ние всички като цяло. Обществото изградено от индивиди, цялото и частното – ние сме това, което направим от себе си. Няма бог … или поне го няма бога в който вярвате сляпо. Единствената всевишна сила на този свят сме самите ние. Нашите умове и познание – ако се замислите (и това е избор) Бог е само абстракция. Творение на фантазията ни. Имагинерено творение, от което търсим спасение. Може би, понякога ни трябва бог – капчица надежда в мрака на безнадеждността, но ни трябва само един бог – Човешкия Бог. Богът на нашето съзнание – творящия бог. Дуалистичния бог в нас самите – кръвожадния жесток творец на чудеса … Капчицата надежда от вярата в нас самите, а не от вярата в нещо или някой друг.
Свобода и мисъл … двете проклятия на липсата на вяра в бог. Двете проклятия на атеизма – свободата и мисълта. Питащата мисъл. Търсещата мисъл. Можещата мисъл. Творящата мисъл. И свободата от ограничението на миналото. Свободата на фантазията …
Положителните и отрицателните страни, а?
Но къде е отрицателното в това? Къде е лошото в свободата? В мисълта?
Липсата на спасение. Липсата на скривалище в собствената ни глава. Липсата на място, където да смятаме че сме защитени от някой друг. Ако избереш да мислиш за себе си, трябва да се отърсиш от илюзията, че някой те пази. Че морала който следваш е наложен от някой по-висш от теб. За хората готови да мислят и да водят собствените си битки, това не цена. Това не е проблем.
Но не всички са готови да мислят. Вярата е убежище, което неверниците нямат. Малко кътче в което могат да избягат, да се спасят. Да потърсят закрила от най-страшния съдник – самите себе си. Всеки вярващ сам създава своя бог и всеки вярващ сам застава пред него в моментите на страшния си съд. И във вярата си, всеки намира спасение. Намира начин да се измъкне и да свали отговорността за самият себе си от плещите си. Във вярата си, намират сили … не защото им ги дава, защото ги освобождава от отговорност. Освобождава ги от отговорност пред самите себе си, защото Господа техен не би им позволил.
Липсата на тази лъжовна сигурност е лошото на атеизма. Липсата на това спокойствие, че ако умреш за теб ще се погрижат. Независимо дали си грешен или праведен, след края си имаш задгробния живот. Малко е страшно да осъзнаеш, че си сам и имаш само този живот да постигнеш нещо. Дали има нещо отвъд? Не знам, мога да се надявам, но няма да го вярвам сляпо и да живея за обещанието на нещо което може и да го няма. Предпочитам да освободя мисълта си. Предпочитам да творя и да се наслаждавам. Да мисля и да се радвам, а не да вярвам и да се страхувам, защото истинската свобода е … да си свободен.
Знам, че стана малко дълго и може би малко не свързано, но отдавна искам да го напиша …
Надявам се да сте ме разбрали и да ви е харесало.
Ваш,
Lucifer
Снимка: David Gallagher
Атеизмът също е вяра, Луцифер. Да бъдеш атеист, не означава да не вярваш в Бог. Означава да вярваш, че Бог не съществува. Има разлика. И е нормално атеизмът също да бъде вяра..просто защото от позицията на познанието не може да се намери доказателство нито че Бог съществува, нито че не съществува. И в двата случая ни остава вярата.
Разбира се е възможна репликата, че религия и вяра не са едно и също и дълга дискусия на тази тема. Възможно е също да се изтъкнат грешките, които примерно християнската религия е допуснала през вековете, тривиалното говорене за инквизицията, гоненията и др.
Да оставим настрана факта, че е трудно една 2000-годишна институция да мине без грешни завои и противоречия. Да оставим настрана факта, че повечето от най-светлите умове на човечеството, изразители на прогреса, свободата и мисълта, в науката и в изкуството, творчеството..са били религиозни хора. Да оставим настрана ролята, която християнството е изиграло за нас, българите, за да оцелеем през вековете. Всички тези теми са изтъркани и подлежат на проста фактология.
По-важното е опасността, която носи атеизма. Тя се базира върху усещането за безнаказаност. От идеята, че след като Бог не съществува, няма наказание, освен това, което сами или други хора ни наложат, няма друг морален критерий освен този, който сами посочим за себе си. Много е красиво да се говори за атеизма като въплъщение на факела на свободата. Но в реалността какво да кажем за престъпленията, извършени от атеисти – нацисти и комунисти примерно?
Дефиницията за свобода и дефиницията за Бог, вяра, религия, не са взаимно-изключващи се. Ето, най-прост пример, Луцифер, ти си свободен да избереш дали да вярваш в Бог или да вярваш че Бог не съществува. Никой не те спира. Ти избираш второто и това според думите ти те кара да бъдеш по-свободен като творец. Хубаво. Един Захарий Зограф или един Моцарт примерно едва ли биха твърдяли че религията ограничава творческата им мисъл. Пък са създали шедьоври струва ми се.
Последно, сещам се за т.нар. Залог на Паскал. Той твърди, че пред всеки човек има четири възможности:1. Бог съществува и ти вярваш в него. 2. Бог съществува, но ти не вярваш в него. 3. Бог не съществува, но ти вярваш в него. 4. Бог не съществува и ти не вярваш в него. При тези възможности човек губи само във варианта Бог съществува, но ти не вярваш. Защото ако Той съществува и ти вярваш всичко е наред. А ако не съществува, тогава е без значение дали вярваш или не.
Приеми това последното като приятелско намигване в една дискусия, която не може да се стигне до консенсус..защото се отнася до вярата, а там аргументите не значат много.
Бъди здрав:
Цецо