Последните няколко месеца, по една или друга причина бях все по-нервен и все по уморен. Бях изпаднал в един затворен цикъл от умора, работа, и отново умора. Дори персоналните ми проекти, които трябва да ме успокояват ме уморяваха. Някак бавно губех желанието да правя каквото и да е и посрещах всяко ново нещо с нерви и очакване за още нерви …
Не знам защо, честно казано. Дори в момента, когато пиша този пост, върнал се към нормалното за мен спокойствие и желание да степенувам нещата, не мога да кажа защо беше така или дали ще мога да се предпазя от това като се върна в нормалния си ритъм на живот.
Лично аз предпочитам да смятам себе си за безотговорен, що се отнася до day-to-day нещата. Безотговорен в смисъла, че не ги оставям да ми повлияят, но явно в някакъв момент съм загубил тази си способност или от нерви и умора съм спрял да виждам разликата, между нещата за които си струва да се ядосвам и тези, за които не си струва.
Интересно е когато ти остане време за да направиш равносметка … да седнеш спокойно и да погледнеш назад. Да видиш сенките и бурите от нерви … и да осъзнаеш, че си ги хвърлял напразно. Напразно си се ядосвал за дреболии, на празно си се опитвал да правиш неща, в които самият ти не виждаш смисъл и да превръщаш във важни ежедневните битчици със света покрай теб.
В момента имам времето и спокойствието за този поглед. Ще ми се да кажа, че няма да се повтори, но ще излъжа – такъв съм си. Впускам се в битката с главата напред, изправям се срещу бурята … и чак после осъзнавам, че не си е струвало да хабя нерви … може би някога ще се науча … може би … а може би не. А може би просто ще си остана такъв и колкото и да уча от този живот, няма да се науча, че не всичко си струва да си загубиш спокойствието заради него.
Но поне ще имам тези кратки моменти на спокойствие, в които ще се надсмивам над себе си.
Ваш,
Lucifer
Снимка: Dawn Ellner
Вашият коментар