За пореден път пиша поста малко преди да изтече времето, но този път ще се опитам да не го претупам. Съжалявам за последните 3 дни … не знам дали трябва да ги броя … но все пак … поне съм намерил 2-те свободни минути да скалъпя 1 изречение …
Някак си времето не стига, когато се забавляваш … когато се отдаваш на активната си почивка, наистина времето не стига … всеки миг е изпълнен с нещо интересно … или поне с очакване за нещо интересно и се опитваш да се откъснеш за момент от настоящето, което те поглъща, за да отдели няколкото мига, необходими за да сътвориш един момент, който трябва да остане много повече от сега …
И настоящето не те пуска … не иска да ти го позволи … но ти се стараеш … и времето изтича … онзи миг, когато си казал – сега сядам да напиша … е отлетял преди часове … заминал е с утрото и се е изпарил с обедното кафе … но ти се опитваш да го уловиш в мрежата си … да го хванеш и да забодеш миражните криле с кърфиците на тук и сега, които да превърнат момента в действие … потенциала в акт …
И всеки миг изпълнен се действие от настоящето прогонва това трябва с викове „после“. Затова и времето ми не стига … не защото желанието го няма, а защото сега ме чака поредната целувка, поредната крачка, поредната гледка … и после … после ще пиша … след това … след малко …
И дори сега, докато пиша това, съзнанието ми и тялото ми се стремят към удоволствието, което се стараят да ми доставят …
Аз отивам да гоня следващия миг … до утре …
Ваш,
Lucifer
Пост 59 от 60
Снимка: kpt_haase
Вашият коментар